Константин Константинов - Родопи

Думите отстъпват немощни и никое платно не ще възсъздаде това невиждано природно разточителство. Знам: не само после, през спомена, но и днес, когато нозете ми са мокри от дебелата слана, разтопена сега от слънцето, и тук-там из колибите пуши синкав дим; и в тия нощи, през които клопотарите на едрите, бели волове, пуснати на паша, се сливат с брилянтния блясък на звездното небе — всичко тук е една друга действителност. Нечие лъчезарно въображение е сътворило в пространството между Ташбоаз — Дженевра — Чатъма и Беглика едно истинско чудо. Чудо, което живее само за себе си, откъснато от останалия свят, усмихнато, мълчаливо и тайнствено, лице с лице само с небето. През това малко равнище, високо 1550–1600 м, лъкатят между тучните ливади и вековната гора три-четири малки реки — най-странните реки, които може да съществуват. Мълчаливи, бързи, бистри като планински кристал, пълни с най-нежната риба и със сивожълти камъчета по дъното, те се въртят като омагьосани из пухкавите гъсти ливади, правят завои на всеки два-три метра, минават под мостчета от повалени стволове или под свод от сплетени клони, дето цари памтивековна тишина и здрач. Прекрасни като неми девойчета от приказките, те бързат из вълшебната гора и поляните и дето поминат — всичко изведнъж става радостно, по-хубаво и чисто. Може би няма кът от българската земя по-тайнствен и в същото време по-лъчезарен. Въздухът е плътен и лек, като студена изворна вода, и дъха на смола и здравец; привечер небето над боровете фосфоресцира, в черните дебри на гората пламват тук-там огньове с размърдани наоколо огромни сенки. В тъмното се чуе само спокойното сумтене и похрупване на пуснатия добитък. Далеч един прозорец на лесничейството светва като маяк.

Градските хора рядко замърсяват девствеността на тия краища. Гората, огромна и могъща, живее с живота на хилядите съществувания, които пази, и тя дори не ги скрива.

Затова днес малкият син на лесничея пристигна, светнал от радост: видял в гората две сърни. „Колко бяха хубави-и!“ Баща му се усмихва:

— Ами мечето? Помниш ли мечето?… — И добавя: — Преди месец стражарите бяха хванали едно мече. Подгонили ги с майка му, тя избягала, пък то се качило на едно дърво и квичи ли, квичи, колкото му глас държи. Донесоха го тук — ей такова едно мъничко, като куче. Държахме го един ден…

— После?

— После — какво? Пуснахме го пак в гората. Поогледа се първо, че като хукна, като почна отново да квичи — вика майка си…

Слънцето потъна в назъбения от смърчове хоризонт. Реката потъмнява. Пътеката прилича на проход, издълбан между стени от черни дървеса. Един заек пресича пътя и се изгубва нагоре. При изхода, към близката поляна, нещо помръдва в едно дърво. Спираме на две-три крачки. Една катеричка скача като маймуна от клон на клон, спуска се изведнъж надолу по стъблото и пак бързо се връща. След минута от друг клон се появява друга. Сега в замрялата привечер на горските дълбочини ние присъствуваме на една странна игра. Двете прекрасни зверчета се гонят ту горе, ту долу по ствола, крият се едно от друго и се дебнат, като в същинска криеница, минават бегом по съседните дървета, слизат на земята, после сядат върху дънерите с наперени опашки и гледат към нас със спокойно любопитство, без никакъв страх. И безкрайната черна гора, и тъмното огледало на водата, и първата звезда, която трепва на зеленикавото небе — всичко се превръща изведнъж в една чудесна приказка, на която само нашите човешки съществувания остават чужди и съвсем непотребни.

1940

© 1940 Константин Константинов

Сканиране и разпознаване: noisy, 2010

Коригиране: northeast, 2010

Издание:

Константин Константинов. Разкази и пътеписи

Библиотека „Български писатели“

Издателство „Български писател“, София, 1980

Редактор: Тихомир Тихов

Художник: Кънчо Кънев

Худ. редактор: Кирил Гогов

Техн. редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Мария Грудева

Код 25/95361/5506–29–80

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/17560)

Последна редакция: 2010-10-22 11:00:00