Константин Константинов: Гост

Фъртуната беснееше в зимната нощ. Кикотеше се, пищеше в комините, превиваше голите дървеса. Мрак, студ и виелица бяха натиснали света.

В тоя грозен час дядо Коледа излезе из последното село. Той бе обиколил вече земята и привършил работата си. Оставаше само една схлупена къщурка, настрана от другите. Там живееше селският говедар с челядта си. Дядо Коледа се запъти нататък през дълбокия сняг. Вихрушката грабеше шепи ледени снежинки и шибаше с тях лицето на стареца. Той едва поемаше дъх, но усмихнато крачеше. Доволен беше. Навсякъде тая нощ бе оставил по някой дар. Във всяка къща бе занесъл радост. Дисагите и торбата през рамо бяха олекнали.

Старецът зачуден спря пред къщицата. Всички прозорци долу в селото бяха светнали като очи. Само тук едва-едва мъждукаше, Надникна той през мътното стъкло и видя, че вътре не светеше ни газениче, нито свещ. Само едно кандилце в къта пред иконата. Ала през стените идеше весела детска глъчка. Къщицата беше съвсем сиромашка: ни плет, ни хамбар, нито дори курник. Дядо Коледа потропа направо на вратата. И докато чакаше да му отворят — изведнъж се досети.

— Чакай да видя какъв армаган ще оставя тука! — Попипа дисагите — празни. Бръкна в торбата — и тя празна. Потършува в пояса: белки нещичко там е останало… И там — нищо.

— Бре, ами сега!… — слиса се старецът. — Бива ли тая работа!… Самси дядо Коледа навръх Бъдни вечер в къщи с празни ръце да влезе!… И срамота, и грехота! Тю-тю! — затюхка се старецът и понечи да се връща.

В туй време вратичката скръцна и стопанинът се обади в тъмното:

— Кой хлопа?… Кой е този сиромах, дето в таквоз време е замръкнал на къра?

Нямаше що: старецът приближи.

— Кой си ти бе, дядо? — каза говедарят. — Я влизай по-скоро вътре, че цял си измръзнал! Къде си тръгнал в тая нощ?

Нещо хрумна изведнъж в главата на стареца. Усмихна се той на себе си и отвърна:

— Далечен съм аз, дядовото. Внучета имам в едно село тъдява. Рекох да ги пообиколя. И армагани им носех… Ама на, пусто, сбърках пътя, ограбиха ме лоши хора… Загубих се в тъмнината.

Стопанинът отупа снега от дяда Коледа и го въведе в одаята.

— Ти да си жив, дядо — и внучетата! Гледай си работата. Ти ще им си армаган… Ха сега да се стоплиш и да си починеш. Ще ни гостуваш тази нощ. Ще срещнем Коледа. Пък утре — ще гониш пъртината…

В одаята беше съвсем сиромашко — но чисто и топло. В огнището пращеше огън. На рогозката край огнището се боричкаха четири дечурлига и играеха с пуканки. Едно мършаво младо петле спеше при чекръка до вратата. Стопанката слагаше софра за вечеря.

Стопанинът нагласи софрата до огъня, посмъмра децата да не дигат врява и каза на жена си да сложи още една лъжица.

В туй време долетя с виелицата отдалеч звънът на селската камбана. Прочетоха молитва. Седнаха на трапезата всички. А на трапезата: черна пита, паница боб, малко варено житце и гаванка меродия…

Домакинът покани с ръка стареца и продума засрамен:

— То, дядо, тъй не се отговява, ама… на… Не даде господ тази година друго… Как да е, ще поминем…

Дядо Коледа пак се усмихна за нещо си под мустаците и каза:

— Ами там онова какво е? Май — петле ми се вижда?

— А бе, вярно, петле е — отвърна говедарят. — И аз помислих да го заколим, че да се облажим и ние. Празник е, се казва… Ама на, досвидя ми… Децата не го дават, с тях е цял ден, играят с него… Сутрин то ни буди… Не ми даде сърце да го заколя…

— А, не — каза дядо Коледа. — Виж, аз тъй не мога. Ако е Бъдни вечер — да е. Кървавица трябва да ври за утрешната софра. Ама хайде, не било кървавица, петле щом има — там да е — в тенджерата… Инак нищо няма да хапна. Вие, ако щете, яжте си и утре боба…

Спогледаха се мъжът и жената. Децата се смълчаха. Най-после стопанинът въздъхна и каза:

— Дай, жена, ножа!… Няма що. Гост имаме — трябва да го гостиме, както прилича… Пък и стар човек е. Тъй е научен…

Разплакаха се децата. Бащата взе петлето, излезе вън и го донесе заклано. Стопанката го очисти и го сложи да ври. Дядо Коледа гледаше и само се усмихваше. Домакините сръбнаха лъжица-две. Не върви. Пресяда им на гърлата. Жал им беше за петлето.

После прибраха софрата. Децата се натърколиха на един одър и заспаха със сълзи на бузичките. Стопанката приготви легло за стареца до огнището. Ала той пак се обади:

— Не-е, булка! Тъй не мога да спя аз! Вие ще легнете тука, а пък аз ще спя там, на вашия одър.

— Добре, добре, дядо — отвърнаха домакините, — дето на тебе е по-сгодно.