Константин Константинов: Нормандия

Когато влакът спира на малката станция, дето никой не се качва, пасторалният сън, който ни люлее, в един миг се превръща в действителност. Само два часа ни делят от гърмола и лудината на Париж. Но тук е дълбока лятна тишина. Слънцето е изпълнило цялото небе. Една невидима чучулига се къса от ликуване. По срещния хълм пълзи стара дъбова гора. Вляво — безпределни тучни ливади с пръснати из тях, подобно детски играчки, пъстри крави. Отвъд — един чифлик, обзидан като крепост. Далеч на кръгозора селище с катедрала.

Сена е пак тук, Сена ни съпровожда по целия път до океана. Ала освободена от каменния корсет на кейовете, тя спи, разляна под слънчевия дъжд, между върбите на двата бряга. Потъмнял сводест мост с кръст насред парапета се е преметнал над лъскавата вода. И една запустяла воденица отсреща оглежда зеленясалите си стени.

Из безлюдните улички на градчето кънтят редки стъпки. Сини, тъмночервени, охрови домове на два-три ката, с боядисани дървени скелети, издути и надвесени, с капаци по прозорците и островърхи стрехи. Горе те почти се допират и блясъкът на летния ден къпе белите завески и алените цветя по всички корнизи. Долу гъстата сянка се чупи по каприза на уличката и чертае декоративни петна по настилката.

В дъното някаква странна маса се издига хаотично и в същото време неизразимо стройно, някакво сивобяло видение: Катедралата.

О, тия готически катедрали, заболи своите настръхнали игли в купола на северното небе! Тия безбройни Notre Dame на стохилядните градове и на малките селища, едни и същи в своите каменни гримаси на химери и светци, с неизменното златно петле на върха на камбанарията! В мъглявите полета на Фландрия, из хълмистите равнини на Нормандия те извезват със своите бели стрели образа на галската земя. Вековете спират, победени, да издъхнат до техните посивели стени. Времето драска лицата им, безсилно да пречупи вкаменелия устрем на човека към небесата. От върха на звънарните камбаните равнодушно отмерват години, векове, хилядолетия. А петлето над кръста неспирно се върти на своя единствен крак — над света и над времето — и пее своята мъдра песен.

Над широкия завой на реката слънцето залязва голямо и златно. От люцерновите ливади иде мирис на злак и влага. Една двойка, хваната за ръце, потъва нататък, осияна от залеза. Далечината се открива, лъчиста и мека, като платно на Миле. По брега мърдат черни фигури с каскети и лули: работният народ излиза на вечерен отдих. Часът на кротостта слиза на земята.

Един реморкьор влече два шлепа с дъски към Руан. Отражението на пушека бавно се гърчи в тежките води на реката. Ято гълъби прелита отвъд, над пустата воденица. По моста минава спортен автомобил със запалени фарове. Още един ден по-малко. Още една милосърдна вечер над света.

В десет часа градчето спи. Нощта е почистила уличките със своята черна метла. Тук-там газовите фенери хвърлят зелен здрач по ъглите. Иззад затворените капаци се промъква заглушен шепот. Пустота. Сенки. Ничии стъпки. Никакъв звук. Само недоловимото дихание на старите надвесени домове. Не тук ли Самен написа своето „Провинциално ноктюрно?“ Откъм станцията изписква и заглъхва нощният експрес за Хавър. После отново глухота и сън.

Ала още в зори денят подема пак своя ритъм на спокоен и упорит труд. От росните равнини идат тежки млекарски коля. Блясват тук-там острия на размахани коси. Малката станция показва своето усмихнато лице, сякаш току-що измито и окичено с цветя.

Когато градчето се завърта и изчезва на завоя, влакът отново потъва в гористите хълмове и влажните лъки на полята. Лъха хладният вятър на океана. Тук-там, от двете страни на пътя, се мяркат каменни ферми, далечни сиви селища, загубени в гората стари замъци. Страната на Мопасановите герои, наводнявана през есента, затрупвана от снежните фъртуни през зимата, земя на жилавия, изваян от черна пръст селянин и на гордите догарящи родове. Земята на страшните ловджийски истории — измислени и истински; на зловещите господарски замъци с пламтящи камини, до които гасне някое бледо туберкулозно създание, сънуващо слънчевите брегове на Лазурния бряг. Сега тая земя е ласкава и топла; избуялите нивя наливат зърно; ябълките зреят за новото вино; кафявите крави с мъка носят тежкото виме към чифлика. И изправеният до портата стопанин в своята синя блуза, широка сламена шапка, с лопата в ръка дими с късата луличка под увисналите мустаци, вдига очи нагоре и благодари мълчаливо на небето за неговата милост.