В. Коломеец - Критичната маса

Вървеше през горещия въздух по пепелявата земя и му се струваше, че времето спира. До този момент събитията се развиваха хереално бързо: вертолетите вече отдавна бяха залели с бетон останките на къщата и градината, а улиците на градчето бяха покрити със защитна ципа. Онези, които оставаха зад него, бяха направили всичко необходимо… А той продължаваше да върви, но всяка негова стъпка сега му струваше усилия, сякаш слънцето натискаше със страшна сила раменете му.

Сухите му устни нещо прошепваха, но той дори не се вслуша какво произнасят те: завладя го нещо друго — не страхът, който вече беше изпитал и остана някъде назад, а нещо друго, приличащо на болка. Помисли си: „Боли ме сърцето. Боли ме черният дроб… А какво ли ме боли сега?“

Без да обмисли този въпрос, тръгна по-нататък, вече без да брои крачките си.

Зад гърба му се носеше бръмченето на вертолетите. Някак хрипливо загърмяха военните високоговорители. Кой знае защо внезапно си представи, че пред него има стена, а зад гърба му са дулата на карабините и замрялата върху нечии устни последна команда. Бързо метна поглед напред, видя върха на хълма, плаващ в омарата, обвиваща купола на Ядрения център, и в този момент се прекърши преградата, която не пускаше в съзнанието му цялата истина. В този момент забрави да направи поредната крачка и веднага наоколо тревата задимя. Внезапно го разтърсиха гърчове. Така ясно му се представи цялата верига от събития, които съвсем не бяха започнали вчера. Някъде в самото начало на тази верига стоеше самият той и осъзнаването на това нещо се оказа най-горчивото от всичко…

Пристигайки вчера вечерта в родното си градче, когато видя майка си, изпита радостта от новозараждащата се близост, когато някога беше нещо обичайно. Беше се откуснал специално за една седмица от своите хронични грижи, за да може с наслада да се порови в спомените, и всичко това му се беше видяло прекрасно. Само гдето по-големият му брат, неговият умен брат, беше дежуран сутринта в Ядрения център и поради това се наложи разговорът между двете бивши момчета да бъде отложен. Впрочем това кой знае защо дори го зарадва…

Над родната земя цареше обичайното сухо лято и малкият семеен съвет реши, че най-добре ще се наспи в градината под стария навес. След обикновените грижи по късната вечеря майка му вече по тъмното му пожела приятен сън и последните звуци се стопиха сред старите ябълки.

Умиротворено поскърца в походното легло и щастлив се взря в късчето звездно небе, провиращо се оттам, където някога като деца бяха отчупили парче дъска, за да могат ето така през нощите да гледат звездите.

Всичко изглеждаше както преди: навесът, старото походно легло и вечният аромат на ябълките. Нещо обаче се беше изменило в него самия: той, който толкова жадуваше за вълненията от срещата си с детството, заспа неочаквано бързо.

Късно през нощта някъде много далеч се донесе заплашителен гръм, приличен на гръмотевижа. След това неочаквано ярка светкавица плисна над градината, разрязвайки пространството на светло и тъмно. Това го разбуди… Първото му усещане беше неясна глуха тревога, защото беше видял мълнията и сега чакаше да се сгромоляса грохотът от небето, но тишината продължаваше и само в далечината странно светеше куполът на Ядрения център.

Седеше, леко мръщейки се в тъмнината, и кой знае защо си представи брат си, седнал зад пулта при осъществяването на някакъв изключително сложен опит. След това се протегна и си помисли, че не би било лошо двамата да се поровят в тяхната стара „лаборатория“ и си припомнят своите наивни&127; експерименти, и в този момент заспа… А на сутринта отвори очи, протегна се и … откри котката върху коленете си.

Тръгна малко по-бавно, спомняйки си за котката и за това как с погнуса отхвърли нейното все още топло трупче. Последвалите неща се бяха разтворили в паметта му и си спомняше само за острата тревога и натрапчивата представа за светкавицата, разсичаща на две градината и него самия. В желанието си да се освободи от тревогата се вмъкна в бараката, натъпкана с евтини електрически прибори, които те гордо наричаха апаратура и се надяваха, че с тях ще създадат бомба на нов принцип… Разбира се, от тази детска игра не излезе нищо, но брат му все пак стана ядрен специалист.

Разбира се, що се отнася до него, той беше забравил всички тези прежни суетни мисли и израстна съвсем друг човек, но все пак помнеше как се включват всичките тези метални кутийки.