В. Коломеец - Критичната маса

Значи на всички тях им е необходимо да държи наляво … Там неговият побеснял организъм ще излъчи критичните неутрони и ще настъпи взрив. Пустинята ще се превърне в обикновен полигон, където ще се проведе изпитание на първото в света живо ядрено устройство. Ах, каква сензация! И какви заглавия във вестниците ще се появят! … Вбесен, той стисна юмруци и си представи как след неуловимото избухване бавно израства смрадлива, нагла гъба, вятърът жадно всмуква атомната пепел и тогава …

Обърна се назад и разбра, че прави това за последен път, защото видя зад гърба си целия огромен живот, който незнайно защо преди не беше забелязвал. Там беше останал гробът на баща му, бяха останали майка му и брат му, хора с познати имена и още милиарди, лишени за него от име.

Беше стигнал дотук, произхождайки от тях, но сега вече не принадлежеше към тяхната общност. Някога беше извършено невиждано предателство и всичко се струпа върху него.

„Но защо!? — зароди се злобата от изумлението. — Защо не един от онези, които стоят зад копчетата, а аз? Какво не ми е простил животът? Защо всички ще живеят, а аз… Господи! Как се преобърна всичко така жестоко и несправедливо!…“

Рязко като удар възникна желание да се върне назад и се вклини в редиците на колите с маскировка, и то така, че да плиснат наоколо разтопени капки… Но продължи по-натаък, защото беше започнала да му тежи голотата под това огромно празно небе.

„Само да не е в този момент… — помисли си той, сякаш надзъртайки в стотиците очи, които в момента го наблюдаваха. — Само не сега, не трябва…“

Не изпълни нареждането да тръгне налява, защото си спомни за каменоломната на върха на хълма. Хубаво място за него. Направо забележително място.

Радиоактивните отпадъци ще бъдат по-малко, а на техния Център и без това ще му дойде краят…

Вертолетите виеха натрапливо зад него. Бяха бойни машини с неизползвани муниции. Тъкмо сега ще си спомнят за това. Интересно е къде ли се е загубил вертолетът с високоговорителя? Колко добре би било някой да му извика от небето: „Ей, Мъник! Как си?“, а той със заглъхващ глас би отвърнал, че всичко е прекрасно и може би дори би се усмихнал…

— Кретени! Идиоти! Тъпаци! — хрипливо викаше в пространството пред себе си, изнемогвайки от усилието да ускори времето — Стана ви ясно, нали? Изпробвахте какво е това на вкус? Взимайте, взимайте, не ми е жал!

Ето ме! Гледайте в мен! Е, какво ще кажете?!

Неговата гибел все още не беше настъпила — пропуснаха го да мине. Вертолетите изчезнаха изведнъж, сякаш в тях се бяха досетили какво ще стане по-нататък. Ако е така, то сега никой няма да нареди да се стреля в него.

Късно е… Късно е да се направи каквото и да е… Още тогава, в „лабораторията“ на двамата сополанковци, вече беше късно.

Видя себе си през очите на камерата, кооято сигурно продължаваше да го снима: самотен гол човек, измъчван от глад, жажда и съвестта си, крачещ по земята. А земята гори, гори единствено само под него в целия свят.

Тялото му вече беше обвито от пукащ и прозрачен на дневната светлина пламък, когато пред него се появи дупката в скалата.

… Далеч назад изхриптяха и замлъкнаха високоговорителите.

От територията на Центъра забързано излитаха тежки товарни вертолети.

Той намери в себе си сили да се усмихне на това жалко бягство и взе в ръка едно ръждясало метално парче, което веднага потече като огнена струйка към земята, без да остави върху ръката му дори усещането за болка.

Той дообмисли всичко, което му се полагаше, и не се обърна за последен път. Галерията водеше в мрака. Още много, много отдавна оттъка бяха взимали камъни, толкова отдавна, че къщите, изградени от тези камъни, вече бяха в развалини. А галерията беше останала, едва крепена от изгнилите подпори. Вървеше по нея, а зад него пластовете се сриваха и затваряха завинаги входа.

След това се излегна в центъра на една голяма галерия, Таванът високо над него постепенно изсветля и започна да става прозрачен. Сега вече виждаше във всички подробноста остроумието на сляпата и сурова сила, сплела преди милиарди години мекия камък в невъобразима главоблъсканица.

Не закриваше очи и дори се стараеше да не мига, за да може в малкото време, което му оставаше да има повече светлина, отколкото мрак.

Беше му топло и добре, когато тялото му се превърна в миг в критична маса. Престана да съществува с мисълта, че умира и смъртта му ще видят всички, на които това е необходимо. Все още не всички са повярвали в заплахата, която крие критичната маса на безразсъдството. И дори успя да съжали своето човечество, толкова безжалостно към самото себе си.