Ивайло Петров - Преди да се родя и след смъртта ми

Контрашайките нахлуха в Голямата гора и предпазливо обсадиха къщата, макар да знаеха, че вътре няма хора. Претърсиха педя по педя стаите, мазетата и тавана, разбиха пода, разкъртиха и стените, но имане не намериха. Разкъртиха стените на параклиса, изтърбушиха и иконите, но и там не намериха нищо. За два дни изпиха виното и ракията, които намериха в склада, и си отидоха.

Чичо Мартин се пресели при своите апостоли. Денем единият пасеше овцете около кошарата и наблюдаваше дали няма хора наоколо, а другият се навърташе около кошарата на разположение на чичо Мартин. Вечер караулеха на смени. На третия ден кучетата залаяха на човек. Павел им се скара високо да мируват и с това даде знак на чичо Мартин, че идват хора. Десетина души от контрашайките спряха пред къщичката и попитаха Павел дали не са видели с брат си разбойника Мартин или някого от бандата му. Той поклати глава и цъкна с език.

— Чували сме за такъв човек, ама не го познаваме. Контрашайките дори не претърсиха къщичката и отминаха. Не допускаха, че разбойникът или някой от хората му ще се крие толкова близо до бърлогата си, а най-малко пък под овчата кошара. Братята застанаха един срещу друг, гледаха се около минута, после Петър посочи с глава към кошарата. Павел леко повдигна рамене. Петър наподоби револвер с дясната си ръка и присви показалеца си. Павел опули очи така, че за малко не изскочиха от орбитите си. В отговор Петър направи гнуслива гримаса и плю в краката на брат си…

Разговаряха още минута с мимики и жестове и бавно пристъпиха навътре в гората. Толкова се страхуваха от чичо Мартин, че не смееха да споделят мислите си на глас дори когато биваха сами. А диалогът им, ако бе изречен на глас, щеше да звучи така:

Петър — Какво ще го правим сега този в кошарата?

Павел — Не знам.

Петър — Един куршум и толкоз…

Павел — Какво приказваш! Ти ум имаш ли?

Петър — Не си мъж, а пъзльо.

Когато се отдалечиха от кошарата, братята застанаха отново един срещу друг и заговориха.

— Сега му е времето да направим, каквото ще правим — каза Петър. — Толкоз пари са в ръцете ни и заради тебе ще ги изпуснем. Омекнал си като печен праз. Я се стегни!

— Даде ни човекът колкото не бяхме и сънували. Хора ни направи…

— Да не се е мъчил за тез пари? Крал ги е…

— И още ще ни даде, щом си отидат контрашайките.

— Нищо няма да даде. Щом толкова хора са го погнали, все ще го заловят. Няма да лежи под земята цял живот като къртица.

— Ако го предадем или убием, другарите му ще ни вземат главите. Опасни хора са те. Защо ни е таз награда? Той отдавна ни я даде…

— Сега ще ни даде още по-голяма награда. В който джоб на дрехите си бръкне, все злато вади. Таз торба, дето не се разделя с нея, не е празна.

Откакто узнаха от полицая (Иванчо Кутийката), че се дава голяма награда за главата на чичо Мартин, треска затресе двамата братя. Не ги хващаше сън, не им даваше покой мисълта, че никога вече няма да имат такъв златен шанс да забогатеят. Алчността на по-големия брат се превърна в жестокост. Беше готов да предаде благодетеля си, но благоразумието на брат му го накара да размисли, защото другарите на Мартин рано или късно щяха да си отмъстят. Тогава Петър намисли и реши да го убият, да вземат златото му и да скрият трупа му така, че никой и никога да не го открие. Плебейското им въображение рисуваше най-пленителна картина на бъдещето им — имот, богатство, охолен живот в града…

Павел не бе по-малко алчен, но бе по-страхлив и предпазлив. Опитваше се да отклони брат си от престъпното му намерение, но само на думи. И той мислеше само за златото на Мартин, готов да вземе своя дял без угризения, но без да цапа ръцете си с кръв. Брат му непрестанно му натякваше, че ако златото попадне в чужди ръце, само той ще бъде виновен, защото не е мъж, а баба.

— Ние рискуваме живота си за него, а ти го жалиш — увещаваше го Петър. — Щом онзи полицай дойде да ни каже, че за главата на бандита се дава толкоз голяма награда, значи полицията ни смята за негови ятаци или се съмнява. Ако са го видели да идва при нас и дойдат да го заловят, ще ни убият или ще ни натикат в затвора за цял живот.

Накрай Павел вдигна ръце.

Братята не съумяваха да прикриват тревожното си състояние и чичо Мартин не можеше да не го забележи. Обясняваше си безпокойството им с това, че се тревожат за сигурността му, както и за собствената си сигурност. Ако, не дай Боже, полицията го открие при тях, най-тежкото наказание няма да им се размине. Те му съобщиха, че контрашайките са напуснали Голямата гора, но чичо Мартин допускаше, че са поставили засада около къщата им, и не излезе от скривалището си. Престоя седем дни и нощи под земята и на осмия излезе да преспи при братята.