Ивайло Петров - Преди да се родя и след смъртта ми

Той живееше в крайния квартал при един от вуйчовците си, който държеше гостилница. Нямаше деца и обичаше племенника си като син. Хранеше го и обличаше така, че никой не можеше да допусне, че баща му е селски бедняк и не може да го издържа един ден в града.

Чичо Мартин често влизаше в параклиса, сядаше на малкото столче и се заглеждаше в разпятието на Христос. Така обмисляше сегашните и бъдещите си проблеми. Мисълта за Емилия непрекъснато му се натрапваше, защото идеята му да построи параклиса бе свързана само с нея. Малкото време, през което престояха двамата пред разпятието на Христос, бе за него върховно и съдбоносно за отношенията му с Емилия. Много пъти се бе опитвал да си ги изясни докрай и никога не бе успявал. Понякога му се струваше, че едновременно със силните пориви на любов изпитва и известно съмнение към нея. Обясняваше си го с това, че когато има бурно чувство на любов, има съмнение и ревност. Все пак интуицията му внушаваше по странен начин, че Емилия не е всеотдайна докрай, че колкото силна и безразсъдна да е понякога любовта й, не блика само от сърцето й. Две сцени, на пръв поглед без всякаква връзка, бяха се запечатали най-ярко в паметта му, а именно когато Емилия падна в краката му сред полето в порив и екзалтация и когато седеше до него в параклиса и мълчеше.

С времето все по-често си мислеше, че тя бе искала да му покаже дръзновение, за да застане наравно до него, а може би и да го направи свой длъжник. Малко ли е наистина дъщерята не на кого да е, а на околийския началник, да си позволи да люби мъж, поставен извън закона и преследван от баща й? Подобна дързост не са си позволявали дори най-смелите жени от любовните романи. Искала е да се издигне както в неговите очи, така и в очите на хората. Тщеславието я е довело до екстаз, за който по-късно си е дала сметка, че я води като сляпа съдба към незнайно бъдеще. И когато най-после е прозряла това бъдеще, него е видяла мъртъв или затворен, а лъжегоденика си — свободен и преуспяващ.

Само така си обясняваше чичо Мартин мълчанието й в параклиса, който бе построил само за нея и само за нейната изповед в сакралния покой на малката черквица. Тя не намери смелост за откровена изповед и оттогава чичо Мартин реши, че тя никога вече с нищо не може да изкупи неискреността си, тъкмо защото в тоя ден бе решил да промени веднъж завинаги досегашния си живот и да заживее само с нея. Емилия не му се обади цели три месеца, макар че довереният на двамата човек всяка седмица й даваше знак, че е готов да отнесе някаква вест на чичо Мартин или да им уреди среща.

Гордостта на чичо Мартин не му позволяваше да й пише, че му липсва и че страда, като не я вижда. Внушаваше си дори, че я презира, но това не бе истина. Макар да допускаше, че тя вече не е с него, обясняваше си го или по-точно опитваше се да си го обясни, че той е причината да не могат да се срещат както преди, че и да желае, тя не може да свърже живота си с него поради особеното му положение в обществото. Съзнаваше, че така незаслужено я оправдава, и се заричаше да не мисли вече за нея. В същото време търсеше и намираше обяснение за поведението й в онова, което бе прочел в някои книги за жените, като че не лично тя, а самата същност на жените е виновна пред него. «Те са способни да презират един мъж толкова, колкото го обичат, ако той не им принадлежи напълно.» И още: «Жените нямат идеи. Те знаят да бродират, но и бродерията им е измислена от мъжа. Жената сама по себе си е идея, а никоя идея не разбира себе си.» И накрай с чувство на облекчение и злорадство си спомняше това, което бе чел за жените в Библията. Даде му я един селски свещеник и през дългите зимни вечери я прочете докрай. Най-много му допадна книгата на Еклесиаст и най-вече ония места, където се говори за жените: «Обърнах се към сърцето си да узная и издиря мъдростта на разума и да позная нечестието на глупостта, невежеството и безумието — и намерих, че по-горчиво от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето й — примка, ръцете й — окови: добрият пред Бога ще се спаси от нея, а грешникът ще бъде уловен от нея… Какво още е търсила душата ми и го е намерила? — Мъж намерих един на хиляда, но жена измежду всичките не намерих…»

След като се навърлуваха и обраха каквото можеха от населението, контрашайките предприеха голяма акция срещу разбойниците, колкото да покажат на правителството, че не са киснали само по кръчмите. Чичо Мартин и хората му знаеха за предстоящата акция няколко дни напред и се прибраха на сигурни места. Както бе уговорено, всеки знаеше кой от другарите му къде се намира, за да могат при нужда да се съберат на определено място.