Митко Горчивкин - Воля

— Не се сърди, моля ти се! Питам само…

— Питаш само, а не знаеш как се пита! — тръгна си бай Станчо. За него беше смъртна обида да му кажат, че е доставил писмо на погрешен адрес.

— Чакай, не те пускам! — препречи му пътя Зарко. — Ти днеска наистина заслужаваш да те почерпя. Мамо! — извика той, колкото сили имаше! — Нали имаме вишновка? Дай тука цялото шише! Приет съм за ученик в заводското училище.

След големи молби бай Станчо се съгласи да изпие две чашки вишновка, но при условие че друг път няма да се изказват такива обидни съмнения за неговата работа.

— Зарко сякаш се възроди. Той с нетърпение зачака деня, когато трябваше да отиде на училище.

Времето беше мрачно и студено. По небето пълзяха сиви облаци. Скоро заваля и сняг. Тази година зимата започна още през октомври.

Зарко бе седнал до прозореца на третокласното купе и бе отправил невиждащ поглед навън, където един след друг се мяркаха телеграфните стълбове, а снежинките като рояци бели мухи играеха вихрен танц зад стъклото. В душата му неочаквано и за самия него бе настъпил страшен смут. Той за първи път се отделяше за продължително време от майка си. За първи път напущаше града, квартала, където бе оставил Гриша, Лена, Бойко, младежкия клуб и всичко онова, което му беше скъпо и любимо. Какви ли ще бъдат учителите и учениците в Пелинково? Как ли ще го посрещнат те и дали няма да го огорчи и наскърби някой още от първия ден? След всяка измината гара сърцето му се свиваше болезнено, обземаше го неопределим страх от неизвестността.

Най-после влакът спря на гара Пелинково. Зарко слезе, пъхна ръце в джебовете на полушубката си, която майка му бе направила от стария му ученически шинел и тръгна да търси училището. Духаше остър, студен вятър и набиваше снега в лицето, под яката, под реверите на полушубката му. Скоро стигна до някакви огромни здания с големи фабрични комини. Нямаше съмнение, че това е заводът. Значи, точно на противоположната страна, както му бяха обяснили, отвън линията, се намира училището.

Той прекоси железопътния прелез и с отмалели от вълнение крака тръгна на север. Изведнъж в далечината през гъстата мрежа на снежинките забеляза дълга редица от хора, които вървяха бавно по бялото, затрупано тук-таме с малки преспи сняг шосе. Ускори крачки и ги настигна. Бяха учениците от заводското училище, които навярно се връщаха от утринната си закуска в стола. И момчетата, и момичетата бяха в нови тъмносини шинели, препасани с широки кожени колани, с кафяви туристически обувки и фуражки. Имаше нещо трогателно мило в тях. Несвикнали още с униформата, те вървяха някак сковано, с видимо усилие и когато разговаряха помежду си, смешно извръща ха само очите си един към друг, защото новите корави яки на куртките им още не позволяваха свободно движение.

Зарко се изравни с последните двама — едно ниско, пълнобузесто момче, другото по-високо, русо и слабичко, — които едва кретаха с тежките си твърди обувки.

— От кое училище сте? — реши той да провери дали не е сбъркал посоката.

— Ей от това! — посочи вляво с ръка бузестото.

— От заводското ли?

— Ъхъ! — помъчиха се да врътнат глави и двамата, но това не им се удаде напълно.

«Селянчета!» — помисли си Зарко и остана назад, за да почака, докато учениците се приберат в помещенията на пансиона.

След няколко минути той вече стоеше изправен мирно в скромничко, но уютно подредения кабинет на директора и с разтуптяно сърце чакаше той да довърши телефонния си разговор с някакъв инженер от завода.

Константин Ралев изведнъж му се понрави. Това беше слаб, около шестдесетгодишен мъж, с бели като сняг коси, вежди и мустаци, с високо открито чело и големи кафяви очи, които гледаха изпод очила в рогови рамки топло, откровено, без никакъв признак на двуличие. Той говореше бавно, сякаш обмисляше всяка дума, а в гласа му имаше нещо родно, близко, като у човек, който може и да ти се скара, да те наругае, но все пак не можеш да му се разсърдиш.

— Кажи сега, момче, какво има? — каза директорът, като остави телефонната слушалка на вилката.

— Аз съм Захари Белев.

— А! Пристигна ли вече? Зная за тебе. Говорихме с другаря Арабаджиев. — Директорът хвърли поглед към празните долу ръкави на момчето и за да не се изкушава от ново любопитство, безцелно започна да подрежда книжата по бюрото си.

В стаята настъпи тишина, която се нарушаваше само от шумоленето на книжата. Зарко стоеше в напрегнато очакване.