Митко Горчивкин - Воля

— Пари ли? Дадено! Ще съберем кой колкото може да даде и — готово! Ама там е работата, че няма кой да рисува. Тука всички сме все такива едни, кой чобанин, кой говедар в село…

— Ти затова не се грижи, има кой да рисува. Аз ще рисувам.

— А!? — усъмни се за миг Пройчо, но тутакси се поправи: — Вярно бе, нали и другарят директор каза, че Зарко може да рисува? Хайде, бъркайте се в джебовете! Сега всеки има по някой лев, не е като да няма. Стефко, вземи една тетрадка и пиши кой колко дава.

За няколко минути се събраха толкова пари, колкото бяха нужни да се украсят не една, а всичките три спални в пансиона.

— Нека останат малко пари и в запас, ще потрябват по-нататък и нещо друго да купим — мъдро разреши въпроса Пройчо. — А сега кой ще отиде да купи материалите? Трябва комисия. Единият вече ще бъде Зарко, а другите?

— Аз!

— Аз!

— Аз! — закрещяха от всички страни.

— Ама че сте!… — председателят запуши ушите си, а после тупна с юмрук по масата: — Тихо бе! Единият вече ще бъде Зарко. Другият — Стефко! Третият… третият — нека бъде Петко!

Петко Пенков беше свито, мълчаливо момче от Старозагорско, с нежно матово, сякаш прозрачно, обло лице и с големи влажни очи, от крайните ъгълчета на които сякаш ей сега ще закапят сълзи. Него още не го познаваха добре и всички мислеха, че то тъжи за майка си, за в къщи и че рано или късно ще избяга от училището.

Тримата получиха разрешение от директора да излязат и скоро техните черни, спретнати фигури изчезнаха зад бялата завеса на усилващия се сняг.

От всички двадесет и две момчета в първата спалня, или както я наричаха — малката спалня, само Пройчо беше от Пелинково. Някои си мислеха, че това е единствената причина, загдето той се държеше така свободно, весело, сякаш независим от никого.

— Хазяин! — бе казал веднъж Стефко. — Лесно му е на него! Докривее ли му нещо тука, ще си офейка в къщи и толкоз.

Но никой още не знаеше, че Пройчо няма родители и няма къде да отиде. Баща му, работник в същия този завод, бе изчезнал безследно след една стачка през хиляда деветстотин тридесет и седма година, когато Пройчо е бил едва на четири години. А две години по-късно от мъка, от скръб и мизерия се разболяла тежко и починала и майка му. Той останал да живее при леля си Николина, добра, милозлива и будна жена, но много нещастна. Мъжът й, селски кръчмар, пияница и развратник, всеки ден вдигал скандали в къщи с причина и без причина. А когато дошло и сирачето, той съвсем озверял — ругаел, биел жена си, искал да прогони детето. С голяма мъка лелята отгледала Пройчо. От залъка си отделяла, за да го изпраща на училище, да му купува дрехи, обуща, учебници. Все пак умно било момчето и завършило успешно трети прогимназиален клас. Настанила го леля му чирак при един местен дърводелец. Но меракът на Пройчо бил съвсем друг. Обичал той да се занимава с машини, мотори, с електрически прибори — въобще, влечало го към механика и електротехниката. Едни ден напуснал дърводелеца, качил се без билет в един празен товарен вагон на влака и заминал за София. Тук доста помизерувал и погладувал. Отначало спял по скамейките в парка или някоя градина, а когато времето застудяло — по трамвайните чакални, по новостроящите се здания, в чакалнята на гарата. Работел, каквото му попадне. Пренасял куфари, пренасял въглища, докато най-после се настанил в един автомобилен гараж — да мие колите.

Цяла година Пройчо прекарал в големия град и самата борба за съществуване го бе научила на много неща. Оттам беше неговото свободно държане, неговият привидно весел и независим вид.

Един ден Пройчо съвсем случайно научил от някакъв шофьор, че в родното му село се открива училище за трудови резерви към завода, в които бе работил някога баща му, и побързал да се върне. Той бил първият ученик, който се записал в училището, и веднага се заел да помага на директора, на домакина, на прислужника, за да се постави всичко в ред до пристигането на очакваните ученици. Пройчо беше добър, услужлив, винаги весел, но малко самонадеян и когато имаше пред себе си по-малки или по-прости момчета, обичаше да се държи с тях като по-възрастен, като човек, който е «видял и патил».

Със Зарко обаче работата стоеше малко по-иначе. Сутринта, когато той го видя за първи път, обзе го мъка и съжаление. Но после, като побеседваха, като го поопозна, разбра, че Зарко съвсем не е така нещастен и безпомощен, както изглеждаше на пръв поглед. Зарко бе преживял много повече от него и знаеше много повече, а освен това беше и по-голям. С него Пройчо не можеше да се държи покровителствено или пренебрежително, както с другите.