Митко Горчивкин - Воля

— Ай, ай! — изписука някой с тънък момчешки глас. — Кой го пусна тука да ни хаби боите?

Зарко се сепна, сякаш му бяха ударили плесница, той вдигна очи и видя същото онова червенокосо момче, което бе видял преди десетина дни да излиза с баща си от стаята на директора. Той остави четката, изправи се и устреми пронизващ поглед в безцветните му, дълбоко хлътнали в орбитите очи. Блед като мъртвец, задъхващ се от мъка и злоба, той с усилие се сдържаше да не грабне и запрати каната върху главата му.

— Какво, ще ме биеш ли? — изпъчи гърди червенокосият и се ухили, откривайки вместо зъби горния си изпъкнал венец.

— Не! С подлеци не се бия! — процеди през зъби Зарко.

— Кой е подлец бе?… — сви юмруци и пристъпи заплашително напред червенокосият.

— Ти! — препречи му неочаквано пътя една русокоса девойка. — Какво искаш от момчето?

— Подлец, а? Подлец? Ще те смажа! — закрещя червенокосият и грубо отстрани девойката.

— Слушай! — застана сега пред него едър, силен младеж. — Още само една дума и с мен ще се разправяш.

Червенокосият изведнъж утихна и гузно отстъпи назад, а Зарко наметна палтото си и с бързи крачки се отправи към вратата. Учениците се разстъпиха от пътя му.

В коридора го срещна Диков:

— Чакай! Къде? Свърши ли вече?

Зарко не отговори, а ускори крачки, тичешком взе стълбите надолу и с всички сили хукна към улицата, сякаш някой го гонеше. «Далече! По-скоро далече от това училище, където имаше учители с твърди, порцеланови сърца и ученици, които не се отличаваха по нищо от най-обикновените улични гамени!»

Отново се върнаха тежките и безрадостни дни. Отново дойдоха мъчителните нощи на безсъние и кошмари. Зарко се чувствуваше убит, смазан, захвърлен като никому ненужна вещ.

А нямаше го и Гриша. Нямаше почти никой от добрите младежи в квартала. Всички бяха заминали на строителните обекти на младежките бригади. На кого да разкаже, с кого да сподели мъката си?

Зарко се отдръпна от хората, затвори се в себе си и не искаше никого да види, с никого да разговаря. Струваше му се, че целият свят е населен само с подлеци и мерзавци и че едва ли някъде ще се намери истински добър човек. Напразно майка му го утешаваше, напразно се мъчеше да му внуши, че все пак той ще победи, все пак ще успее да се настани и да свърши някакво училище. Тя бе подала заявление с документите му до заводското керамично училище в Пелинково и отново бе ходила при Арабаджиев и Министерството на народната просвета. Но Зарко вече в нищо и в никого не вярваше. Овладяло го бе отчаяние и безразличие към всичко. Ходеше като сомнамбул, хранеше се насила.

Така изминаха месеците юли и август.

Един септемврийски ден, когато учениците се готвеха за тържественото започване на новата учебна година и когато Зарко беше съвсем сломен от мъка, в двора се разнесе познатият глас на пощенския раздавач бай Станчо:

— Поща-а! Захари Нинов Белев!

Зарко беше сигурен, че писмото е от Данилич, но сега той не очакваше от него нищо ново, нищо такова, което би стопило парливата мъка в гърдите му. И затова заслиза по стълбите бавно.

— По-живо, момче, по-живо! И други ме чакат! — обади се раздавачът, а после додаде: — Ти днеска май че ще черпиш!

Зарко пое писмото мълчаливо и с равнодушие, но като зърна пощенското клеймо, изведнъж се сепна. То идваше от Пелинково. За по-скоро той помоли раздавача да го разпечата, а след малко четеше, препрочиташе написаните с пишеща машина редове и не можеше да повярва на очите си. Пишеха му от заводското училище при керамичния завод «Венера», че молбата му да бъде приет за ученик в заводското училище за трудови резерви е удовлетворена. Канеха го да се яви на 14 октомври в училището на редовни учебни занятия.

Смаян и объркан, Зарко загледа раздавача недоверчиво: «Не е ли това някаква грешка? Не е ли някаква жестока шега.» Но не, писмото не приличаше на фалшиво. Ето надписа на бланката — «Заводско училище за трудови резерви по керамика „Венера“, с. Пелинково». Ето изходящият номер и датата, подписът на директора и печата — съвсем истински.

— Не си ли сбъркал нещо адреса, чичо Станчо? — каза най-после Зарко и изпитателно се вгледа в слабичкото набръчкано лице на раздавача. Зарко не знаеше, че майка му бе изпратила заявление в училището. Тя бе мълчала досега, за да му спести новата мъка, в случай че откажат и там.

— Ти мене за какъв ме смяташ! — ядоса се бай Станчо не на шега. — Ето тук ясно като две и две четири е написано: Захари Нинов Белев…