Трейси Шевалие - Жива жар

— Добър вечер — рече Джем и клекна до нея. — Кажи ми, виждала ли си едно момиче да минава оттук? Непозната, по-голяма от теб. От Лондон. — Момичето го зяпна с тъмни очи, чийто блясък издаваше, че знае нещо. — Ти трябва да си една от дъщерите на Милър — продължаваше Джем. — На Плаш Милър.

След миг момичето кимна.

— Братовчедка ти Лизи живее с нас, нали знаеш. Омъжена е за брат ми Сам.

Момичето прецени думите му.

— Тя ми каза да намеря Джем — рече най-после тя.

— Кой, Лизи ли? Току-що бях с нея у дома.

— Момичето от Лондон.

— Видяла си я? Какво ти каза? Къде е?

— Каза ми… — Момичето погледна към скута си, явно раздвоена между тайната и откровението. — Каза ми… да ти дам това.

Извади изпод престилката си тънка жълтеникава книга и намачкана кафява хартия.

— Не исках да я разопаковам, но връзката падна, видях картините и не можах да се стърпя, исках да я погледна. Никога не съм виждала такива неща.

Докато посягаше към книгата, Джем реши, че знае коя е. Но когато я отвори на заглавната страница, откри, че е различна от книгата, която беше виждал. Вместо деца, скупчени до коляното на майка си, цветната рисунка показваше младеж и девойка, надвесени над телата на мъж и жена, положени върху ковчег, напомнящи на каменните статуи върху гробниците в Уестминстърското абатство. Над рисунката имаше букви, украсени с летящи фигури и лозови клонки. Започна да разлиства книгата — гледаше я разсеяно, страница след страница от думи и рисунки, преплетени и боядисани в синьо и жълто, червено и зелено. Имаше и голи, и облечени хора, дървета, гроздове, тъмни небеса и животни, овце, крави, жаби, патици и един лъв. Докато Джем разгръщаше страниците, момичето се доближи да надникне през рамото му.

— Това какво е? — спря тя ръката му.

— Мисля, че е тигър. Да, така пише. — Той обърна страницата и попадна на заглавие "Лондон" под една рисунка на дете, водещо старец през улиците, и думи, които знаеше добре и понякога рецитираше тихо:

Джем затвори книгата.

— Къде отиде тя?

Момичето преглътна и попита:

— Може ли да я доразгледам?

— След като намеря Маги. Накъде тръгна?

— Към Пидълтаун, така каза.

Джем стана.

— Е, ела да видиш братовчедка си някой ден и можеш да разгледаш книгата. Става ли?

Момичето кимна.

— Отивай си вкъщи. Късно е вече. — Той не изчака да види дали ще изпълни заръката му и забърза нагоре по хълма след Пидълхинтън.

Маги седеше върху една ограда и гледаше първата падина, през която минаваше селският път. Като я видя качена там, Джем така се окуражи, че без малко да се разсмее. Но се сдържа и тихо изрече името й, за да не я стресне. Маги завъртя глава.

— Джем — каза тя задавено, — кой да си представи, че ще се срещнем на такова място?

Джем пристъпи към оградата и се облегна на нея.

— Не е за вярване — съгласи се той, като погледна към долината, потънала в морави сенки след залеза на слънцето.

— Стигнах до тук и не можах да продължа. Седя от доста време и се опитвам да събера кураж да сляза там долу, но не мога. Виж, наоколо няма жива душа. Много е странно. — Тя потрепери.

— Ще свикнеш. Никога не ми е правило впечатление колко е безлюдно тук, освен когато се преместихме в Лондон. Там никога не можех да остана насаме, вечно имаше хора.

— Но хората са важни. Какво друго остава?

Джем се засмя.

— Всичко. Поля и дървета, и небе. Мога да съм сред тях и да съм щастлив.

— Но нищо от това няма да има значение, ако около теб няма хора, с които да си заедно.

— Сигурно. — Те продължиха да гледат към долината, а не един към друг. — Защо не дойде у нас? — каза Джем накрая. — Изминаваш целия път и накрая се връщаш преди последните метри.

Маги отговори със свой въпрос:

— Момичетата добре ли са?

— Да.

— И Мейси не роди на пътя?

— Не, внесоха я у дома.

— Добре — кимна Маги.

— Къде намери Роузи?

— Тя ни намери, или ние нея у старата сврака. Няма значение. — Разказа на Джем как намериха Роузи у мис Пелам.

Джем избоботи:

— Точно тя не ми липсва.

Натъртването на думата подсказа на Маги, че има други, които му липсват. Почувства напрежение в гърдите си.

— Благодаря ти, че ги върна у дома — добави той.

Маги сви рамене.

— Исках да видя това прочуто Пидъл-дрън-дий. А и те имаха нужда някой да ги доведе в това състояние.

— Аз… аз не знаех за Мейси.

— И аз. Направо щях да падна, когато я видях, толкова бях учудена. — Тя замълча. — Трябва да ти кажа нещо, Джем. Мейси е вече Мейси Батърфийлд.