Трейси Шевалие - Жива жар

Жената бе вперила очи в мръсната памучна пола на Роузи. Най-сетне обаче каза на едно от момчетата, които надничаха зад гърба й:

— Еди, изтичай до "Петте камбани". Не спирай в "Короната", там днес нямат каруца. Питай дали могат да ни пратят каруца за едно момиче, което ще ражда, да я закарат до Келауей в Пидълтрентайд.

— Ние ще тръгнем с него да пресрещнем каруцата — измърмори Мейси, когато момчето хукна. — Не искам да стоим тук да ни оглеждат. — Тя хвана Роузи за ръка и пое надолу по пътя, а Маги отново нарами торбите. Групата деца ги последваха. Като се обърна назад, видя жената да подтичва към друга жена, която току-що се беше появила от къщичката си. Заговори й нещо и двете се вторачиха в тях трите.

Докато вървяха, Мейси каза тихо на Маги:

— Благодаря ти.

Маги се усмихна.

— Не каза ли веднъж, че винаги си искала да имаш сестра?

— А Роузи, женена за мистър Блейк! Представяш ли си?

— Какво ли ще каже мисис Блейк! — изкикоти се Маги. Те преминаха от Пидълхинтън в Пидълтрентайд, макар че Маги едва ли щеше да забележи, ако Мейси не й беше казала, тъй като нямаше прекъсване или промяна в дългата редица от къщи покрай пътя. Тя почувства, че дорсетското село я засмуква все повече и повече и макар че беше по-добре от пустото поле, непознатата обстановка, калта, къщичките със странни сламени покриви, безизразните погледи на селяните, които ги наблюдаваха — всичко я накара да се почувства неловко. Няколко души ги поздравиха, но повечето не казваха нищо и просто зяпаха момичетата, въпреки че ги разпознаваха. Маги започна да се чуди дали Мейси все пак не трябваше да роди бебето в Ламбет.

Водите на Мейси изтекоха пред "Короната" и момичетата трябваше да спрат, защото контракциите ставаха по-чести и по-болезнени. Заведоха я край пейката до вратата на кръчмата.

— Ох, къде е тая каруца? — изстена Мейси.

Тогава жената на кръчмаря излезе с вик и прегърна и Мейси, и Роузи. Достатъчен беше само един доброжелател, за да превърне укора в радост. Други наизлязоха от кръчмата и от съседните къщи и момичетата бяха заобиколени от изненадани съседи и стари приятели. Мейси обяви новата лъжа за пръв път, наричайки се Мейси Батърфийлд така естествено и небрежно, че Маги искаше да я поздрави. Ще се оправи, помисли тя, и отстъпи от тълпата.

Най-после каруцата пристигна. Караше я мистър Смарт, същият човек, който беше завел семейство Келауей в Лондон и който сега се включи в друго местно приключение, за което щеше да разказва по-късно в кръчмата. Няколко жени настаниха стенещата Мейси върху сламена постелка в задната част и Роузи и жената на кръчмаря се качиха при нея. Мейси се обърна да попита Маги за нещо и откри, че приятелката й не е в каруцата с тях.

— Маги! — извика тя, когато започнаха да се отдалечават. — Мистър Смарт, изчакайте Ма… — Така и не довърши, защото най-силната контракция превърна вика й в писък.

Единственият знак, че Маги изобщо е била там, бяха торбите на момичетата, които тя носеше. Бяха оставени на пейката пред кръчмата.

Джем усети, че нещо не е наред, дълго преди каруцата да се появи. Докато работеше пред входната врата на къщата им и боядисваше един стол, който брат му Сам току-що беше рендосал, дочу жужене във въздуха, напомнящо далечна многолюдна глъч, подсилена от виковете на развълнувани деца. Не обърна много внимание, защото беше дочул същото по-рано следобед, когато мина търговецът на копчета, и макар че той отдавна си беше отишъл, посещението можеше да обясни сегашното оживление. Може би две жени се караха за качеството, което беше определил за техните копчета — отлично, първо или второ. Всяка жена в селото се гордееше с ръчната си изработка и мразеше да не я оценяват. Заядливата забележка на някоя съседка можеше да предизвика спор, който да продължи със седмици.

Джем се усмихна при тази мисъл по-скоро с примирение, отколкото с одобрение. Някои страни от селския живот му се струваха различни след връщането му от Лондон, защото имаше с какво да сравнява. Не можеше да си представи съседите си в Ламбет да спорят за качеството на копчетата си например. Макар да не споделяше с никого, имаше моменти, когато Пидълтрентайд, както и реката тук изглеждаха нищожни след Ламбет и Темза. Някой път отваряше входната врата да погледне навън и сърцето му се свиваше, когато виждаше, че всичко е такова, каквото е било вчера. Покрай него не преминаваха продавачи на ананаси, нямаше небесносини панделки, спуснати по гърбовете на момичетата. Това бяха неща, за които можеше да съжалява пред Мейси, ако беше тук. Липсваше му и й завиждаше за месеците, които прекарваше у Блейк.