Уилям Текери: Панаир на суетата (роман без герой)

— Какво ли може да искат тези хора? — запитваше Джорджи, комуто тези джентълмени не се нравеха. — Вчера чух майорът да казва на мисис Кроли: «Не, Беки, няма да те оставим да пазиш дойната кравичка само за себе си. Трябва и за нас да има по някое и друго кокалче, иначе, дявол да го вземе, ще си развържа езика.» Какво искаше да каже с тези думи майорът, мамичко?

— Майорът! Недей нарича него майор — каза Еми. — Нямам понятие какво е искал да каже.

Неговото присъствие, както и на приятеля му изпълваха малката жена с непоносим ужас и отвращение. Те й правеха пиянски комплименти и й се хилеха мазно на масата за вечеря. А капитанът й се умилкваше, което я караше да изпитва гадно чувство, така че тя никога не се явяваше пред него, ако Джорджи не беше при нея.

За да бъдем справедливи към Ребека, трябва да кажем, че тя никога не позволяваше на когото и да било от тези двама джентълмени да остават насаме с Амелия. Майорът се кълнеше, че на всяка цена ще я спечели. Двама грубияни се бореха за това невинно създание, като играеха хазарт за нея на собствената й маса; и макар да не долавяше плановете на тези мошеници, в тяхно присъствие тя все пак чувствуваше неспокойствие и ужас и жадуваше да избяга.

Тя увещаваше Джоз и го молеше да се махнат от това място. Но той беше муден и се държеше за полите на доктора, а може би и за други нечии поли. Най-малкото Беки нямаше особено голямо желание да отиде в Англия.

Най-после тя взе съдбоносното решение: писа писмо на един приятел, на другия бряг на морето — писмо, за което никому не каза нито думица и което сама занесе до пощата под шала си. Не намекна нищо за него, само че когато след това Джорджи я видя, тя изглеждаше силно развълнувана и поруменяла и дълго го прегръща и целува. След като се върна от разходка, Амелия не излезе от своята стая, Беки си помисли, че майор Лодър и капитанът са я изплашили.

«Тя не трябва да стои повече тук — казваше си Беки — Глупава малка наивница, трябва на всяка цена да се махне от това място. Все още хленчи за онзи вятърничав неин съпруг, умрял (тъй му се пада) преди петнадесет години. Не трябва да се омъжи за нито един от тези двама мъже. Колко лошо постъпва Лодър! Не, тя ще се омъжи за бамбуковия бастун — ще наредя това още тази вечер.»

И тъй, Беки занесе чаша чай на Амелия в нейната спалня и я намери в компанията на портретчетата и в най-печално и нервно състояние. Тя остави на масичката чашата чай.

— Благодаря ти — каза Амелия.

— Слушай какво ще ти кажа, Амелия — започна Беки, като се разхождаше напред-назад из стаята и наблюдаваше другата жена с презрителна нежност в погледа си. — Искам да ти говоря. Трябва да се махнеш оттук и от нахалното държане на тези двама мъже. Няма да позволя да ти досаждат, а останеш ли, те ще продължават да те обиждат. Казвам ти, че са нехранимайковци, достойни за затвора. Няма значение откъде ги познавам. Аз познавам всички. Джоз не може да те брани. Той е твърде слаб, така че сам се нуждае от защитник. Ти можеш да се оправиш в света толкова, колкото и едно бебе в пелени. Наложително е да се омъжиш, иначе и двамата със скъпоценното ти момче ще пропаднете. Трябва да имаш съпруг, глупачко такава. И един от най-прекрасните мъже, които някога съм виждала, ти е предлагал стотици пъти, а ти го изпъди — ти, глупаво, безсърдечно, неблагодарно малко същество!

— Опитах, опитах с всичките си сили, Ребека — каза с умолителен тон Амелия, — но не можах да забравя… — и тя довърши изречението си, като погледна към портрета.

— Не можа да забравиш него! — извика Беки. — Този себичен фалшив аристократ, този надменен еснафски франт, този наконтен простак, който нямаше нито ум, нито маниери, нито сърце и който можеше да се сравни с твоя приятел с бамбуковия бастун толкова, колкото ти с кралица Елизабет. Ха, та ти му беше омръзнала и той щеше да се откаже от тебе, ако не беше Добин, който насила го накара да удържи думата си. Той ми го призна. Никога не те е обичал. И колко често ти се подиграваше пред мене; и ме ухажваше една седмица след като се оженихте.

— Това е лъжа! Лъжа е, Ребека! — извика Амелия, като скочи.

— Погледни тук, глупачко такава — каза Беки с все същото дразнещо добро настроение, като извади от пазвата си едно малко парче хартия, което отвори и захвърли в полата на Амелия. — Ти познаваш почерка му. Той ми написа това… искаше да избягам с него… даде ми го под носа ти… в деня, преди да го убият… тъй му се пада! — повтори Беки.

Амелия не я слушаше; тя гледаше писмото. То беше същото, което Джордж беше сложил в букета и бе дал на Беки на бала на дукеса Ричмънд. Глупавият млад човек наистина я увещаваше да избягат.