Уилям Текери: Панаир на суетата (роман без герой)

Да, съкровището наистина бе разпиляно. Уилям го бе изразходвал цялото. Той си мислеше, че не я обича вече тъй, както я обичаше в миналото. Никога вече нямаше тъй да я обича. Тези чувства, с които я даряваше в продължение на многобройните изпълнени с вярност години, не можеха да бъдат захвърлени и разбити и да се поправят така, че да не се показва никакъв белег. Толкова ги беше повредила малката небрежна тиранка. «Не — мислеше постоянно Уилям, — аз мамех самия себе си и непрестанно се самоизлъгвах. Ако тя беше достойна за любовта, която й поднасях, тя щеше отдавна да ми отвърне със същото. За мене това беше измама, към която се бях привързал. Нима целият живот не се състои от подобни грешки? Ами ако я бях спечелил, нямаше ли да се разочаровам още в деня след победата си? Защо да роптая или да се срамувам от поражението си?» Колкото повече мислеше за този дял от своя живот, толкова по-ясно осъзнаваше заблудата си. — Отново ще се впрегна в хомота — каза си той — и ще изпълнявам дълга си в службата, която бог ми е отредил. Ще се грижа копчетата на новобранците да са достатъчно лъскави и фелдфебелите да не правят грешки в сметките си. Ще обядвам в полковата столова и ще слушам вечните шеги на лекаря шотландец. Когато остарея и грохна, ще се оттегля от действителна служба и ще остана на половин заплата, а старите ми сестри ще ми мърморят. С мене е вече свършено. Франсис, плати сметката и ми приготви пура и виж също така какво дават довечера в театъра. Утре ще потеглим с кораба «Батавие».

Той изрече горния монолог, от който Франсис чу само последните две изречения, докато вървеше по една от улиците на Ротердам. «Батавие» беше хвърлил котва на пристанището. Той виждаше мястото на палубата, където двамата с Еми бяха седели през време на щастливото пътуване насам. Какво ли имаше да му казва онази малка мисис Кроли? Ха, няма никакво значение! Утре ще отплуваме и ще се върнем в Англия — ще се върнем у дома, където ни чака дългът ни!

Според германския обичай след изтичането на месец юни всички членове на малкото дворцово общество се разделяха и тръгваха за стотици курортни места с минерални извори, където пиеха лечебната вода; яздеха магарета; втурваха се със стотици тям подобни лакомници към масите на ресторантите и безделничеха през цялото лято. Английските дипломати отидоха в Тьоплиц и Кисинген, техните французки съперници затвориха легацията си и побягнаха към любимия си булевард де Ганд. Височайшето семейство също се отправяше към някои минерални бани, като, разбира се, биваше придружавано от доктор Глаубер и неговата баронеса. Курортните сезони бяха най-плодотворните периоди за практиката на доктора — той съчетаваше работата с удоволствието и главното му местожителство през лятото беше Остенде, който град много се посещава от германци и където той и съпругата му правеха морски бани.

Неговият интересен пациент Джоз беше за доктора същинска дойна крава и той лесно увеща цивилния както заради неговото здраве, така и за здравето на очарователната му сестра, която наистина никак не се чувствуваше добре, да прекара лятото в този отвратителен морски град. За Еми нямаше особено голямо значение къде ще отидат. Джорджи подскочи при мисълта за ново пътуване. А що се отнася до Беки, разбираше се от само себе си, че тя ще заеме четвъртото място в каретата, която мистър Джоз беше купил, докато пък двамата слуги се качиха на капрата. Може би през ума й минаваха зли предчувствия относно приятелите, които навярно щеше да срещне в Остенде и които сигурно щяха да разправят грозни неща — но какво от това! — тя беше достатъчно силна да се брани. Сега Беки беше хвърлила такава котва у Джоз, че само някаква много силна буря можеше да я разклати. Тя свали картината си, представляваща джентълмена на слона, и я сложи в кутията, която Амелия й беше подарила толкова отдавна. Еми също тръгна с двете си съкровища — двата портрета — и най-после цялата компания се настани в една крайно скъпа и неудобна квартира в Остенде.

Там Амелия започна да прави бани и да извлича от тях полза, доколкото това й беше възможно, и макар че десетки познати на Беки я срещаха и пренебрегваха, мисис Озбърн, която обикновено се разхождаше с нея и която не познаваше никого, не разбираше на какви унижения беше подложена приятелката, която така благоразумно си беше избрала. А и Беки никога не счете за редно да й каже какво става под невинния й поглед.

Някои от познатите на мисис Родън Кроли обаче я поздравяваха с голяма готовност — може би дори по-голяма, отколкото й беше приятно. Между тях бяха майор Лодър и капитан Рук, които всеки ден се виждаха по булеварда край пристанището, където пушеха и зяпаха жените. Те скоро успяха да се вмъкнат в гостоприемния дом и в отбраното общество на мистър Джоузеф Седли. Двамата мъже просто не разбираха от откази нахлуваха вкъщи, независимо от това дали Беки беше там, или не. Влизаха в приемната на мисис Озбърн, която парфюмираха с дъха на ботушите и вмирисаните си на тютюн жакети, наричаха Джоз «стари друже» и се нахвърляха върху обедната му маса, като дълги часове подред се смееха и пиеха.