Елин Пелин - Отец Герасим

Отец Герасим се отпусна на пейката и се облегна силно. Върху неговото тъмно, обраснало лице преминаха мечтателни сенки. Младен подскочи леко и откъсна малко клонче от надвесената над главата му върба. Стоичко, който гледаше намусено в земята, махна с ръка да улови една пеперуда, която прехвръкна пред небръснатото му изгоряло от пек лице, но бутна чашата си и разля виното.

Всички се засмяха. Тая случка като че ги опомни и ги откъсна от омаята. Почна се друго действие. Сега те щяха да играят, защото забелязаха, че Цековица поглежда горе от прозорчето.

Кметът напълни с тежката си ръка разлятата чаша от Стоичко и каза:

— Сега да пием. Ха наздраве!

И като вдигна чашата, очите му се обърнаха нагоре. Но там нямаше никого.

— Наздраве! — каза отчето.

Всички се чукнаха и изпразниха чашите. Младен остана безучастен настрана и унесено късаше листата на върбовото клонче.

— Младене, вземи си чашата — викна му отец Герасим.

— Не — каза Младен, като че ли току пробуден. — Не мога да пия.

— Ще пиеш! — каза кметът. — Заповядвам ти да пиеш. Началство съм ти.

И той му подаде чашата.

Младен отпи малко и поиска да я остави.

— Не, ще я изпиеш до дъно — викна кметът.

Младен го погледна, усмихна се и изпи виното до капка. Мълчаливо кметът наля пак чашите, мълчаливо и машинално всички ги изпиха. Не можеше да се поведе разговор. Всеки, вдълбочен в себе си, чувстваше непотребна близостта на другите и всеки, омотан в разбъркани мисли, искаше да задържи в душата си упоителния образ на жената, която току-що беше изчезнала.

По едно време кметът въздъхна тежко, като че изпъшка, и каза с тъга и с насмешка, и някак поверително:

— Видите ли какви жени имат хората… А нашите — мечки непрани!

Той наля само своята чаша и я изпи жадно.

— И не введи нас во изкушение — прибави отец Герасим.

— Дяволско чедо! Нечиста сила! — каза Стоичко.

— Пагубна — прибави отчето и отведнаж се развика: — Бай Цеко, бай Цеко вино донеси!

Цеко донесе вино, като го сложи на масата с широка, мазна усмивка.

Изпиха го бързо и поръчаха още.

— И виното стана по-хубаво — рече кметът цял зачервен и заглади дългите си мустаци.

— Дяволът го благослови — обади се Младен отстрана.

— Май че всички ни благослови — обади се отчето.

Избухна смях. Компанията се оживи. И Стоичко и кметът забравиха бързите си работи. Отчето съблече расото си и остави настрана калимявката си. Младен закачи пушката на върбата и седна при другите.

Задухата над полето се сгъсти и натежа. Някъде в нивите избухна като пламък висок дружен момински смях и угасна. Стоичко погледна нататък и каза:

— Изгубих деня…

После изпи чашата и добави:

— Тя стана каквато стана!

Съвестта го бе зачоплила. Той махна с ръка, като че искаше да пропъди тая муха от мисълта си, и изпи още една чаша. Другарите му се изсмяха високо, а кметът Божил му каза:

— Страх те е от жена ти, Стоичкооо!

— Не е там работата — отвърна малко натъжено Стоичко, па скочи отведнаж, удари с юмрук на масата и извика:

— Вино да се донесе! Вино искам. Да става каквото ще!

Цеко скокна от масата и влезе тичешком в кръчмата.

Отец Герасим дигна глава и отведнаж запя:

Гласът се разнесе нежен, мелодичен, сърдечен. Всички го слушаха усмихнати. Малкото прозорче отгоре се отвори. Цековица се облегна на него и изслуша песента също усмихната.

Когато отчето свърши, кметът го удари по рамото и извика:

— Браво, отче. Хубав човек си! Защо си си почернил душата? Ха да те оженим!

Цековица се изсмя високо отгоре. Всички обърнаха очи към прозорчето. Отец Герасим замечтано притвори очи и без да й каже нещо, пак запя:

Той пееше тихо, провлечено и мечтателно. Всяка дума се късаше от сърцето му, стоплена от искреност, заразяваше, увличаше и будеше в душите на слушателите му мека и сладка тъга по нещо мило, безвъзвратно изгубено, много желано и никога непостигнато.