Елин Пелин - Отец Герасим

Младен, който мълчаливо стоеше малко настрана от компанията и вече не пиеше, вдигна глава, ослуша се в песните, скокна, грабна пушката си, която висеше на върбата, и без да каже нещо, бързо тръгна по гласа.

— А-а, тоя дявол усети нещо. Чу момите и рипна. По гласа позна някоя — рече Стоичко.

— Младене, къде? — викна строго кметът по него.

— Към кукурузите. Гледам, добичета минават.

— Не добичета, ами момичета видя ти, приятелю — каза кметът със снизходителна доброта.

— Младенчо — викна отец Герасим, — върни се, да си ходим заедно. Както съм сега, не мога да отида до манастира без подпирач.

— Добре, добре — обади се Младен и се мушна из върбалака.

— Дръж се, отче. Не ме срами. По-млад си от нас.

— Много пих — каза отчето и увиси безсилно глава.

Свечери се. Денят дохожда бавно, но си отива бързо. Слънцето се наклони силно над хоризонта и почервеня.

— Разсърди се нещо — изсумтя отец Герасим, като погледна.

— Утре пак ще ни пържи — каза Стоичко.

Духът беше отпаднал. Компанията се умърлуши. Кило вино стоеше на масата недопито. Цеко отиде да полива градината. Цековица потъна в земята. В кръчмата шеташе момчето само.

Жътвари на малки групи минаваха по пътищата към Щетино и здрачът полека-лека ги попиваше.

— Да си ходим — каза още веднъж кметът и стана.

— Прав си — отговори безсмислено Стоичко и също стана.

Отец Герасим облече расото и наложи калимявката.

Отнякъде дойде Цеко и с прекалена любезност се извини, че поради някаква работа ги оставил за малко.

— Вие пак заповядайте. Друг път ще се отсрамя по-добре. Сега ще прощавате.

— Ти сега, бай Цеко, ни дай сметката, да се разплатим, че да ходим. Закъсняхме.

— За сметката лесна работа. Като дойдете друг път, ще я уредим.

— Не, сега, сега, бай Цеко.

Цеко извади някаква книжка и с едно моливче колкото муха, дълго писа и пресмята. Докато се разплащаха, момчето доведе кончето на кмета. Но като тръгнаха, кметът не се качи, а го поведе и тръгна пешком заедно с другите. Бай Цеко ги изпрати по щетинския път до моста зад ханчето и се върна.

Тримата тръгнаха бавно и някак неохотно в потайния мрак. Краката им не ги държаха, стъпките им не бяха сигурни. Те се люшкаха насам-натам и се блъскаха. При моста ги посрещна Младен. Отец Герасим се хвана за ръката му.

Клатушкайки се в тъмното и в несвързан пиянски разговор, те поеха за Щетино.

© Елин Пелин

Сканиране: noisy

Разпознаване: karolla, 2010

Корекция: scrbl, 2010

Издание:

Елин Пелин. Повести и разкази

„Български писател“, София, 1968

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/18165)

Последна редакция: 2010-11-14 12:00:00