Тери Пратчет - Вещици в чужбина

И твоят образ се разпростира безкрай, в отражения на отражения на отражения, и всяко едно от тях е еднакво с другите чак до точката на изкривяване на светлината.

Освен ако не е.

Огледалата съдържат безкрайност.

Безкраят съдържа повече неща, отколкото предполагаш.

Например всичко.

Включително глад.

Защото има милион милиарди образи и само един от тях е същинският.

Огледалата дават изключително много, но отнемат страшно повече.

Планините се разгънаха, за да открият още планини. Събраха се облаци, тежки и сиви.

— Сигурна съм, че сме на прав път — каза Маграт.

Пред тях се ширна заледена скала. Вещиците прелетяха покрай лабиринт от усукани каньончета, досущ еднакви.

— Да — усъмни се Баба.

— Добре де, ти не даде да летим достатъчно високо — оправда се Маграт.

— Всяка минута ще завали така, че пушек ще се вдига — отбеляза Леля Ог.

Свечеряваше се. Светлината се отцеждаше от високите долини като яйчен крем.

— Мислех, че… ще има селища и прочее — призна Маграт, — където бихме могли да си купим интересни местни изделия и да потърсим подслон в недодялани хижи.

— Там горе даже и тролове няма да има — заключи Баба.

Спуснаха трите метли в оголена долина, представляваща просто равно място в планинския масив.

— И е дяволски студено — констатира Леля Ог. После се ухили: — Що ги наричат недодялани тия хижи?

Баба Вихронрав слезе от метлата си и огледа скалите наоколо. Взе един камък и го подуши. После се запъти към купчина дребен чакъл, която изглеждаше на Маграт като всяка друга купчина чакъл, и я разръчка.

— Хм.

Няколко снежни кристалчета се приземиха върху шапката й.

— Бре, бре — възкликна тя.

— Какво правиш, Бабо? — попита Маграт.

— Размишлявам.

Баба отиде до стръмната част на долината и тръгна покрай нея, наблюдавайки скалата. Леля Ог се присъедини към нея.

— Тук горе? — попита тя.

— Така предполагам.

— Не е ли малко височко за тях?

— Малките дяволи се набутват навсякъде. Веднъж едно ми дойде в кухнята — заразказва Баба. — „Следвам една жила“ — ми рече.

— Големи арабии са, като опре до това — съгласи се Леля.

— Бихте ли ми казали — не издържа Маграт — какво правите? Какво им е толкова интересно на купчините камъни?

Снегът валеше по-силно.

— Не са камъни, а изровен чакъл — поясни Баба и се приближи до покрита с лед скала, плоска като стена, която с нищо не се различаваше в очите на Маграт от множеството варианти на скали от типа „лесно да се претрепеш“ навсякъде из планините. Баба спря и като че се заслуша.

После се дръпна назад, удари рязко скалата с метлата си и произнесе:

— Отваряйте бързо, малки перверзници!

Леля Ог ритна скалата. Изкънтя на кухо.

— Тука има хора, дето умират от студ! — добави тя.

За известно време нищо не се случи. После част от скалата се отмести на два-три пръста. Маграт зърна едно подозрително око да присветва.

— Да?

— Джуджета! — възкликна Маграт.

Баба Вихронрав се наведе напред, докато носът й дойде на нивото на окото.

— Името ми — натърти тя — е Баба Вихронрав.

После се изправи с изражение, светнало от самодоволство.

— И к’во от това? — се чу глас някъде изпод окото.

Изражението на Баба се смръзна.

Леля Ог смушка колежката си:

— Сигурно сме на повече от петдесет мили от дома. Може да не са чували за теб по тези места.

Баба отново се наведе напред. Натрупаните по шапката й снежинки се посипаха надолу.

— Не те виня, но знам, че там вътре си имате цар, тъй че просто иди и му кажи, че Баба Вихронрав е тук, става ли?

— Той е много зает — отвърна гласът. — Току-що ни сполетя една неприятност.

— В такъв случай съм сигурна, че не би искал да го сполетят още — натърти Баба.

Невидимият събеседник изглежда се замисли върху това.

— Сложихме писания на вратата — намуси се той. — От невидими руни. Възскъпичко излиза да ти направят свестни невидими руни.

— Аз не си губя времето да чета по вратите — заяви Баба.

Събеседникът й се поколеба.

— Вихронрав ли каза?

— Да. С „В“. Като „Вещица“.

Вратата се тръшна. Едва видима пукнатина в скалата напомняше за наличието й.

Снегът вече яко валеше. Баба Вихронрав взе да потропва, за да се стопли.

— На ти сега чужденци — обърна се тя към замръзналия свят.

— Не смятам, че джуджетата са чужденци — възрази Леля Ог.

— Не виждам защо да не са — тросна се Баба. — Джудже, дето живее адски далече, трябва да е чужденец. То си значи точно това.