Хулио Кортасар: Аксолотл

Имаше време, когато много мислех за аксолотлите. Ходех в аквариума на Ботаническата градина и часове наред не свалях очи от тях, наблюдавах тяхната неподвижност и едва доловимите им движения. Сега аз самият съм аксолотл.

Случаят ме отведе при тях една пролетна утрин, когато Париж разтваряше пауновата си опашка сред мудната зима. Вървях по булевард „Пор Роял“, после минах по „Сен Марсел“ и „Л’Опитал“, гледах зеленината сред сивите масиви и се сетих за лъвовете. Обичах лъвовете и пантерите, но никога дотогава не бях влизал във влажното и тъмно помещение на аквариума. Оставих велосипеда си до оградата и отидох да разгледам лалетата. Лъвовете бяха уродливи и печални, а моята пантера спеше. Реших да надникна в аквариума, разгледах бегло обикновените риби и неочаквано се натъкнах на аксолотлите. Останах при тях цял час и когато излязох, вече не можех да мисля за нищо друго.

В библиотеката на „Света Женевиев“ се справих в речника и научих, че аксолотлите са притежаващи хриле ларви на амолистома, от рода на аблистомите. А за това, че са мексиканци, можех да съдя по тях самите, по мъничките им розови ацтекски физиономии и по табелката над аквариума. Прочетох, че в Африка се срещат екземпляри, способни да живеят на суша в периодите на безводие и във вода — при настъпването на дъждовния период. Намерих испанското им име — ахолоте, — където се споменаваше също, че са ядивни и че маста им някога се е използвала (явно сега вече не се използва), както рибеното масло.

Не ми се изследваха специални трудове, обаче на другия ден отидох пак в Ботаническата градина. Почнах да ходя там всяка сутрин, понякога сутрин и вечер. Пазачът на аквариума недоумяващо се усмихваше, докато късаше билета ми. Аз се опирах на железния парапет и почвах да ги гледам. В това нямаше нищо странно, защото още от първия момент разбрах, че ние сме свързани, че нещо безкрайно далечно и забравено продължава все още да ни свързва. Достатъчно ми беше онази първа сутрин само да спра пред стъклото, зад което във водата се издигаше нагоре струйка мехурчета. Аксолотлите се бяха скупчили на отвратителния й тесен (само аз знам колко е отвратителен и тесен) под на аквариума, покрит със слизести камъни. Те бяха девет екземпляра и почти всичките, допрели носове в стъклото, гледаха посетителите със златните си очи. Стоях смутен, почти засрамен; изглеждаше някак си непристойно да стърчиш пред тези мълчаливи и неподвижни фигури, скупчени на дъното на аквариума. Мислено отделяйки един, който се намираше вдясно и малко настрани от останалите, аз внимателно го разгледах. Беше с възрозово и сякаш прозрачно телце (което ми напомни за китайските статуетки от млечно стъкло), приличащо на малък петнайсетсантиметров гущер с изключително крехка рибешка опашка, най-чувствителната част от нашето тяло. Надолу от гръбнака започваше прозрачен плавник, преминаващ в опашка, но особено ме поразиха лапичките — изящни и нежни, те завършваха с мънички пръстчета и миниатюрни човешки нокти. Тогава открих очите и лицето му. Лице без изражение, на което се открояваха само очите — две отверстия на съвсем малката глава, целите изпълнени от прозрачно злато, съвършено безжизнени, обаче гледащи; прониквайки навътре, моят поглед сякаш минаваше през златистата точка и се губеше в призрачна тайнствена дълбина. Съвсем тъничък черен ореол обкръжаваше очите и ги очертаваше в розовата плът, в розовата каменна глава, триъгълна, но неправилно закръглена по края, което й придаваше пълно сходство с разядена от времето статуетка. Устата бе на самата брадичка на триъгълното лице и само в профил се добиваше представа за значителния й размер; в лице едва се различаваше тънък прорез на безжизнения камък. От двете страни на главата, там, където би трябвало да са ушите, имаше по три червени клонки като корали — израстъци, които явно бяха хриле. И това бе единственото живо нещо в него — през десет-петнайсет секунди клонките внезапно се изправяха и отново се отпускаха. От време на време едната лапка леко помръдваше и виждах как малките пръстчета меко потъваха в тинята. Ние изобщо не обичаме много да се движим, пък и аквариумът е толкова тесен — само да помръднеш, и веднага се натъкваш на нечия опашка или глава; това предизвиква недоволство, спречквания и в крайна сметка — умора. А когато сме неподвижни, времето минава незабелязано.

Именно това спокойствие просто ме омагьоса, когато за първи път се наведох над аквариума.