Хулио Кортасар: Аксолотл

Стори ми се, че смътно постигам тайния му стремеж да потопи времето и пространството в тази равнодушна неподвижност. После разбрах свиването на хрилете, леките докосвания на тънките лапки по камъка и внезапното раздвижване (някои от тях плуваха, люшкайки вълнообразно тялото си) доказваха, че те могат да излизат от мъртвото вцепенение, в което прекарваха часове наред. Но най-силно от всичко ме потресоха очите им. Редом с тях, в другите аквариуми, прекрасните очи на останалите риби, тъй прилични на нашите, преливаха просто от глупост. Очите на аксолотла ми говореха за присъствието на някакъв друг живот, друг начин на виждане. Притискайки лице о стъклото (понякога пазачът обезпокоен покашляше), аз се стараех да разгледам по-добре малките златисти точки, този вход в безкрайно бавния и далечен свят на розовите същества. Безсмислено беше да се почуква по стъклото пред лицата им — нито веднъж не забелязах и най-малката реакция. Златните очи продължаваха да горят с нежната си, страшна светлина и все така ме гледаха из неизмеримата дълбина, от която ми се завиваше свят.

И въпреки това колко близки ми бяха те! Разбрах го още по-рано, още преди да стана аксолотл. Разбрах го в деня, когато за първи път се приближих до тях. Антропоморфическите черти на маймуните, въпреки разпространеното мнение, подчертават разстоянието, отделящо ги от нас. А липсата на каквото и да било сходство между аксолотла и човешкото същество потвърждаваше, че моето предположение е правилно, че аз не се основавам на прости аналогии. Само тези лапки-ръчички… Но и гущерите имат такива лапки, а по нищо не приличат на нас. Мисля, че въпросът е в главата на аксолотла, тази триъгълна розова маска със златни очи. Това гледаше и знаеше. Това призоваваше. Те не бяха животни.

Най-лесното — просто очевидно бе да се обърна към митологията. Почнах да разглеждам аксолотлите като резултат от метаморфоза, която не е успяла да унищожи тайнственото съзнание за човешката им същност. Представях си, че тези съзнателни същества, роби на своите тела, завинаги са обречени на подводна тишина, на размишления и отчаяние. Слепият им поглед, малкото златно кръгче, безизразно, обаче плашещо разумно, проникваше в душата ми като призив: „Спаси ни, спаси ни.“ Неочаквано се улавях да шепна утешителни думи, опитвах се да им внуша детински надежди. Те продължаваха да ме гледат, без да помръднат: внезапно се вдигаха розовите клонки на хрилете. В този миг ме пронизваше неопределена болка — може би те ме виждаха, долавяха усилието ми да постигна техния непостижим живот. Те не бяха човешки същества, но пък в нито едно животно не съм откривал такава дълбока връзка със себе си. Аксолотлите сякаш бяха свидетели на нещо, а може би и страшни съдии. Пред тях се чувствувах виновен, такава ужасяваща чистота се виждаше в тези прозрачни очи. Те бяха ларви, но ларва означава също маска и дух 1 1 В езическите религии ларва е душата на престъпник: на човек, загинал трагично, или на мъртвец, който не е погребан. Б.пр. . Какъв ли облик очакваше своя час зад тези ацтекски лица, безизразни и същевременно неумолимо жестоки?

Аз се страхувах от тях. Струва ми се, че ако наблизо нямаше други посетители и пазачът, не бих се осмелил да остана насаме с тях. „Вие просто ги поглъщате с поглед“ — усмихнат, ми казваше пазачът, смятайки ме вероятно за малко смахнат. Той не разбираше, че всъщност те със своя златен канибализъм ме поглъщаха бавно с очи. Далеч от аквариума аз мислех само за тях, че сякаш ми въздействуваха от разстояние. Почнах да ходя там всеки ден, а нощем си ги представях как, увиснали неподвижно в мрака, протягат бавно ръка и внезапно срещат ръката на другия. Може би очите им виждаха и нощем, тъй че за тях денят продължаваше безкрайно. Очите на аксолотлите са без клепачи.

Сега знам, че всъщност нямаше нищо странно, че това трябваше да стане. Всяка сутрин, надвесен над аквариума, аз ги опознавах все повече. Те страдаха — и аз с всяка клетка на тялото си усещах тяхното нямо страдание, неподвижната мъка във водната маса. Те сякаш бяха втренчени в нещо — отдавна изгубено господство, епохата на свободата, когато светът е принадлежал на аксолотлите. Изглеждаше недопустимо това страшно изражение, преодоляващо принудителната неподвижност на каменните им лица, да не означава трагично послание, да не е свидетелство за вечните мъки в този течен ад, в който живееха те. Напразно се опитвах да убедя сам себе си, че собствената ми изострена чувствителност проецира в аксолотлите разум, какъвто всъщност те нямат. Те и аз съзнавахме. Затова нямаше нищо странно в това, което стана. Лицето ми се притискаше до стъклото на аквариума, очите ми се стремяха да проникнат в тайната на тези златни очи без ирис и зеница. Виждах съвсем близо зад стъклото неподвижното лице на аксолотла. Без преход и изненада видях зад стъклото своето лице, виждах го извън аквариума, от другата страна на стъклото. После лицето ми се отдръпна и аз проумях.

Читать дальше