Лайза Клейпас: Диви нощи

— Помогни ми да се преоблека — помоли Мадлин. — Вярвам, че лорд Дрейк е буден. Ако е така, бих искала да говоря с него.

— Но, госпожо Скот, господарят каза на всички…

— Да, той ясно заяви нарежданията си. Но не бива да се тревожиш. Ще бъда в пълна безопасност, защото настоявам някой да ме придружи до крилото за гости.

— Да, госпожо Скот — съгласи се прислужницата колебливо. — Макар да смятам, че господарят няма да е доволен, като научи това.

Мадлин беше придружена до крилото за гости от един лакей, госпожа Бийчъм и иконома, въпреки че всички показаха ясно неодобрението си.

— Няма нужда от толкова хора — възрази Мадлин, но те решително отказаха да я оставят сама с толкова опасен човек.

Когато влязоха, лорд Дрейк тършуваше из стаите на крилото за гости, което беше облицовано с махагонова ламперия. Той се олюляваше, мигаше като току-що събудено дете, после огледа и четиримата и накрая зачервените му очи се спряха на Мадлин.

Тя беше удивена от разликата между неговата външност преди и сегашния му вид. Насмешливият, безгрижен бохем сякаш беше заменен с някакъв странник с разрошени коси и посивяло лице. Беше се преоблякъл с чистите дрехи, които бяха му приготвили — панталон, риза и жилетка, шита за стройното тяло на Лоугън. Шевовете и копчетата й се бяха опънали върху пълното му тяло.

— Ако търсите алкохол — каза Мадлин тихо, — да знаете, че Лоугън предвидливо изнесе всички бутилки оттук. Бихте ли желали кафе?

Андрю я погледна засрамено и се отдръпна в ъгъла.

— Моля ви, идете си — промърмори той. — Не мога да ви гледам в очите. След онова, което сторих днес…

— Вие не бяхте на себе си — отговори Мадлин, а гневът й се смени от съжаление.

— Не, бях самият аз — увери я той. — Точно такъв, какъвто съм — страхливо копеле.

Андрю поклати глава, когато Мадлин изпрати лакея за кафе и сандвичи.

— Не го пращайте! След час си тръгвам.

— Трябва да останете, лорд Дрейк. Заради съпруга ми.

Крайчетата на устата му се изкривиха присмехулно.

— Сигурен съм, че не желаете той да бъде лишен от удоволствието да ме набие.

— Вие го познавате по-добре — каза Мадлин тихо и седна в креслото, а госпожа Бийчъм и икономът запалиха лампите и подкладоха огъня. — Седнете да поговорим, лорд Дрейк.

Той неохотно се съгласи и приседна на един стол близо до огъня, подпрял глава с длани. Кафето беше сервирано, лорд Дрейк изпи три чаши от горчивата напитка и малко сякаш му просветна. Когато се увери, че всичко е спокойно, прислугата се подчини на тихата молба на Мадлин и се оттегли в съседната стая.

Лорд Дрейк заговори пръв.

— Преди разходката по Темза бях пил три дни — измънка той. — Бях почти откачил от страх, защото разбрах, че някакви копелета, на които дължах пари, са определили цена за главата ми. Измислих някакъв идиотски план, според който трябваше да симулирам удавяне, като се надявах, че така ще ги отклоня от следите си. След като планът успя, аз се дегизирах, за да мога да играя комар на източния бряг. Точно там чух клюката за Лоугън. Всички говореха, че той бил незаконен син на Рочестър. Направо подлудях. Никога дотогава не бях изпитвал такава омраза.

— Към Лоугън ли? — попита Мадлин объркана.

Той кимна унило с глава.

— Да… Макар в голяма степен да беше насочена към баща ми. И към двамата, защото ме бяха измамили. Лоугън е бил първородният син, но аз заех мястото му. Аз живях като богат наследник вместо него… Пък и беше очевидно, че той е по-добрият от двамата. Вижте какво успя да постигне той. Винаги съм се сравнявал с него, но аз бях губещият. За сметка на това пък се успокоявах с мисълта, че във вените ми тече кръвта на рода Дрейк. А изведнъж се оказа, че същата кръв течала и в неговите вени.

— Вие сте единственият законен наследник на лорд Рочестър — каза Мадлин. — Това не може да се промени.

Лорд Дрейк стисна с пръсти изящната порцеланова чаша така, че Мадлин се уплаши да не я счупи в ръката си.

— Но трябваше да е Лоугън не ви ли е ясно? В замяна на това той не получи нищо. Боже мой, не можете да си представите как живя той, какви наказания му налагаха онези Дженингс, как ходеше дни наред гладен в студа. А през това време аз живеех в богата къща…

— Нищо не сте могли да промените — меко го прекъсна Мадлин.

— Но баща ми е могъл… и като го узнах, направо пропаднах в ада. Не мога да бъда негов син. Не мога също да понеса мисълта, че съм брат на Лоугън, след като съм му отнел всичко в деня на раждането си. — Той стана от стола и остави чашата с треперещи ръце. — Единственото нещо, което мога да сторя за Лоугън, е да изчезна завинаги от живота му.