Лиман Баум - Страната на Оз

Естествено, на старата Момби и през ум не й минавало да се оставя в ръцете на Глинда. И докато враговете й се задавали по улицата, тя се преобразила в червена роза, разцъфнала върху един храст в дворцовата градина. Умна идея, хитрост, за която Глинда не се и досещала. Така пропилели скъпоценни часове в напразно търсене на вещицата.

Късно следобед Вълшебницата разбрала, че е победена от по-хитрата Момби, и наредила на хората си да се изтеглят от града.

В това време Плашилото и другарите му още претърсвали дворцовата градина и неохотно се подчинили на заповедта й. Но преди да излязат от градината, Тенекиеният дървар, голям любител на цветята, съгледал върху един храст голяма червена роза. Бързо я откъснал и здраво я забол в петлицата на тенекиената си гръд.

Откъм розата долетяло тихо охкане, но той не обърнал внимание и отнесъл Момби в лагера на Глинда, без приятелите ни да знаят, че усилията им са възнаградени.

Вещицата много се уплашила, като разбрала, че е пленена, но после решила, че върху гръдта на Тенекиения дървар е точно толкова безопасно, колкото и върху храста. Защото никой не подозирал, че розата и Момби са едно и също нещо, а след като била извън стените на града, още по-лесно можела да се изплъзне от Глинда.

„Пък и защо да бързам? — разсъждавала Момби. — Ще изчакам да погледам унижението на тази Вълшебница, когато разбере, че съм я надхитрила“.

Така през цялата нощ розата кротко лежала върху гръдта на Дърваря, а сутринта, когато Глинда свикала приятелите си, за да се посъветват, Ник Секача отнесъл хубавото цвете в бялата копринена шатра.

— Необяснимо защо, но не ни се удаде да намерим старата хитруша Момби — започнала Глинда — и се боя, че опитът ни е безуспешен. Съжалявам, защото без наша помощ малката Озма никога няма да бъде спасена и да получи законното си право на царица на Изумрудения град.

— Нека не се предаваме тъй лесно — настоял Тиквоглавия. — Да измислим нещо друго.

— Трябва да измислим друго — усмихнала се Глинда, — но не проумявам как ме победи тази стара вещица, която познава магиите много по-малко от мен.

— А защо, след като сме тук, не завземем Изумрудения град за принцеса Озма и после да търсим момичето? — попитало Плашилото. — Докато го намерим, аз на драго сърце ще управлявам вместо него, защото владея царуването по-добре от Джинджър.

— Но нали обещах на Джинджър да не я закачам! — възпротивила се Глинда.

— Тогава елате всички в моето царство, всъщност в моята империя — предложил Тенекиеният дървар и с царствен жест обхванал присъстващите. — С радост ще ви приютя в замъка, където стаите са безчет. А който поиска да се никелира, камериерът ми ще го издокара безплатно.

Докато слушала Тенекиения дървар, Глинда съзряла розата в петлицата му и й се сторило, че големите червени листенца леко трептят. Обхваната от подозрение, тя решила, че измамната роза е преображение на старата Момби. В същия миг Момби разбрала, че са я открили и че трябва да измисли как да се изплъзне, а понеже за нея преобразяването било лесна работа, се превърнала в сянка и запълзяла по стената на шатрата към изхода.

Ала Глинда била не само също толкова хитра, но и по-опитна от магьосницата. Изтичала до отвора на шатрата и с един замах го затворила така плътно, че за Момби не останало дори процепче, през което да изпълзи. Плашилото и дружината му останали слисани от действията на Глинда — нито един не бил забелязал сянката. Но Вълшебницата им викнала:

— Не мърдайте! Вещицата е тук, сред нас, и аз ще я хвана!

Думите й стреснали Момби, тя светкавично се преправила от сянка в черна мравка и хукнала по пода да търси дупка или процеп, в който да скрие дребното си тяло.

За щастие шатрата била разпъната пред самите градски порти, та подът бил гладък и отъпкан. И докато мравката се щурала насам-натам, Глинда я забелязала и притичала да я хване. Ръката й вече се спускала към нея, но вещицата, полудяла от страх, се преобразила за последен път и в образа на огромно куче грифон се метнала върху стената, разкъсала тънката коприна и побягнала като вихрушка.

Глинда я последвала. Скочила на Дървеното магаре и му викнала:

— Докажи, че имаш право да си живо! Тичай, тичай, тичай!

Магарето препуснало. Като хала се понесло то след грифона, а дървените му крака се движели тъй бързо, че бляскали като звездни лъчи. Докато нашите приятели се свестят от изненадата, от грифона и Магарето нямало и следа!