Лиман Баум - Страната на Оз

— Той, той! Поканиха го за свой владетел скоро след унищожаването на Злата магьосница. И с доброто си сърце Ник Секача сигурно е прекрасен и способен император!

— Аз пък мислех, че „император“ е титлата на оня, който управлява империя — обадил се Тип, — а доколкото знам, Страната на мигащите не е империя, а царство.

— За това нито дума пред Тенекиения дървар! — тревожно възкликнало Плашилото. — Ужасно ще го наскърбиш. Той е горда душа, и то с основание, но предпочита да го назовават император, а не цар.

— На мен ми е все едно — казало момчето.

Дървеното магаре заситнило с такава бързина, че ездачите едва се крепели върху него, затова и не продумали чак до стълбището пред двореца.

Възрастен мигащ в сребриста униформа пристъпил към тях и им помогнал да слязат. Плашилото се обърнало към него:

— Бързо ни заведи при господаря си, императора!

Човекът смутено ги изгледал и накрая казал:

— Боя се, че трябва да почакате. Тази сутрин императорът не приема.

— Защо? — притеснило се Плашилото. — Да не му се е случило нещо?

— О, не, нищо лошо. Но днес е денят, в който лъскат негово величество, и тъкмо в този миг негово августейшо величество е плътно покрит със смазка.

— А, разбирам! — успокоило се Плашилото. — Приятелят ми открай време е конте, а пък сега вероятно държи на външността си повече от всякога!

— Така е — отвърнал слугата с учтив поклон. — Великият ни император неотдавна пожела да го никелират.

— О, небеса! — възкликнало Плашилото. — Ако и мозъкът му е никелиран, кой знае колко е блестящ! Хайде, водете ни, уверен съм, че императорът ще ни приеме дори в този си вид.

— Видът на императора всякога е величествен — заявил човекът. — Ще се осмеля да му известя за пристигането ви и ще получа разпорежданията му относно вас.

Групичката последвала прислужника в едно разкошно преддверие и Дървеното магаре също се заклатушкало подире им, защото не знаело, че мястото на магаретата е навън.

В първия миг пътешествениците се стъписали от обстановката, дори Плашилото останало поразено от тежките сребротъкани завеси, изтеглени встрани и закрепени със сребърни брадвички. Върху красивата маса в средата имало голяма сребърна масльонка, богато гравирана със сцени от някогашните приключения на Тенекиения дървар, Дороти, Страхливия лъв и Плашилото. Линиите на гравюрите били позлатени. По стените висели няколко портрета; портретът на Плашилото бил най-внушителен и артистично изрисуван, а грамадна картина на прочутия Вълшебник от Оз в момента, когато дарява Тенекиения дървар със сърце, покривала почти изцяло едната стена.

Както съзерцавали всичко това, обхванати от безмълвно възхищение, изведнъж от съседната стая долетял силен глас, който възкликнал:

— Гледай ти, гледай ти, гледай ти! Каква невероятна изненада!

Вратата с трясък се отворила и към тях се втурнал Ник Секача, който стиснал в прегръдките си Плашилото и го смачкал в безброй гънки и дипли.

— Мили стари приятелю! Благородни ми друже! — весело се провикнал Тенекиеният дървар. — Колко се радвам, че пак се виждаме!

След това пуснал Плашилото, отстъпил крачка назад и огледал обичното изрисувано лице.

Но за беда по лицето и тялото на Плашилото били останали лекета, защото в устрема да приветства приятеля си Тенекиеният дървар напълно забравил състоянието на своя тоалет и размазал смазката по Плашилото.

— Боже мили! — печално възкликнало то. — Гледай на какво заприличах!

— Спокойно, приятелю — утешил го Тенекиеният дървар, — ще те пратя в императорската пералня и ще излезеш като нов.

— Дали няма да ме обезобразят? — изохкало Плашилото.

— О, не! — долетял отговор. — Но я ми обясни как пристигна тук и кои са спътниците ти?

С най-голяма учтивост Плашилото представило Тип и Джак Тиквоглавия, към когото Тенекиеният дървар проявил особен интерес.

— Не си кой знае колко пълноценен — заявил императорът, — но пък си крайно необикновен и следователно достоен да станеш член на подбраното ни общество.

— Благодаря на негово величество — покорно отговорил Джак.

— Надявам се, че се радваш на добро здраве — продължил Дърварят.

— Засега да — въздъхнал Тиквоглавия, — но с ужас очаквам деня, когато ще се разваля.

— Глупости! — възкликнал императорът, а в гласа му прозвучали съчувствие и доброта. — Не помрачавай днешното слънце с утрешния порой. Защото, преди главата ти да се развали, ти можеш да я консервираш и да я запазиш, колкото си щеш.