Дан Браун - Цифрова крепост

Бекър погледна по-отблизо. И настина, под флуоресцентното осветление се виждаше, че на зачервената кожа има едва различими думи… думи, изписани направо върху плътта.

— Но… очите ви — запъна се Бекър. Започваше да се чувства все по-глупаво. — Много са зачервени.

Тя пак се засмя.

— Плаках. Нали ви казах, че изпуснах полета.

Съвсем объркан, Бекър пак погледна ръката й. Тя се намръщи притеснено.

— Опа, вие май го прочетохте, а?

Този път Бекър се наведе да разгледа полуизтрития надпис съвсем отблизо. Сега вече четирите думи можеха ясно да се прочетат. И последните дванайсет часа преминаха за секунда пред погледа му.

Дейвид Бекър се озова отново в хотелската стая на „Алфонсо XIII“. Дебелият германец докосва ръката си и казва на развален английски: „Шибай се и пукни“.

— Какво ви е? — загрижено попита момичето.

Бекър не откъсваше поглед от ръката й. Главата му се въртеше. Четирите думи върху кожата на момичето казваха пределно ясно: „Шибай се и пукни“.

Блондинката на свой ред погледна притеснено ръката си.

— Написа ми го един приятел… срам ме е… наистина.

Но Бекър бе неспособен да обели дума. Шибай се и пукни. Не можеше да повярва. Германецът не се бе опитвал да го обиди, а бе искал да му помогне. Чак сега той вдигна поглед към лицето на момичето. Май в косата й имаше следи от измита червена, бяла и синя боя.

— Т-ти… — заекна Бекър. На ушите й нямаше дупки за обеци. — Случайно да носиш обеци?

Момичето го изгледа странно, бръкна в джоба си и извади висулка с форма на череп.

— Клипс! — ахна той.

— Ами да — отговори тя. — Видя ли игла, умирам от страх!

Дейвид Бекър стоеше, гледаше момичето пред себе си и знаеше, че това е краят на търсенето. Беше измила косата си и бе сменила дрехите си — може би с надежда приличният й външен вид дай помогне да продаде по-лесно пръстена, — но така и не бе могла да се качи на самолета за Ню Йорк.

Помъчи се да запази хладнокръвие. Беше на финала на идиотското си пътуване. Огледа пръстите й. Нямаше пръстен. Хвърли поглед на пътната й чанта. „Там е — помисли си. — Трябва да е там!“

Усмихвай се. Не можеше повече да крие вълнението си.

— Знаеш ли, сега е мой ред да те изненадам — каза той, но мисля, че имаш нещо, което ми трябва.

— О? — Меган го изгледа с подозрение.

Бекър извади портфейла си.

— Разбира се, ще съм щастлив да платя за него. — И започна да рови из банкнотите.

Меган изненадано ахна — явно разбра намеренията му съвсем погрешно. Хвърли изплашен поглед към въртящата се врата, преценявайки на око разстоянието — бе около петдесет метра.

— Мога да ти дам достатъчно да си купиш билет, ако…

— Не-не — побърза да го спре Меган и се усмихна насила. — Мисля, че се досещам какво имаш предвид. — Наведе се и започна да търси нещо в чантата си.

Бекър почувства лъч надежда. „У нея е“, помисли си той. Нямаше представа по какъв начин се е досетила какво иска от нея, но беше прекалено изморен, за да задава излишни въпроси. Всички мускули в тялото му с благодарност се отпуснаха. Представи си как предава пръстена на широко усмихнатия заместник-директор на АНС. А после двамата със Сюзан щяха да легнат в голямото легло в „Стоун Манър“ и да наваксат пропуснатото.

Момичето най-сетне намери онова, което търсеше — лютивия спрей, убийствена смес от няколко сорта люти чушки. Бързо се обърна и насочи струята право в очите на Бекър. Грабна пътната си чанта и побягна към вратата. Бекър се сгърчи на пода в агония, стиснал лице с ръцете си.

Токуген Нуматака запали четвъртата си пура и продължи да крачи неспокойно. Грабна слушалката и се свърза с централата.

— Някакви новини за телефонния номер? — попита той още преди телефонистката да има възможност да каже нещо.

— Не още, сър. Ще отнеме малко по-дълго от очакваното, защото става дума за обаждане от мобилен телефон.

„Мобилен — замисли се Нуматака. — Ами да“. За щастие на японската икономика, американският апетит за електронни джунджурии се бе оказал ненаситен.

— Приемната станция — допълни телефонистката — се оказа в района на код 202. Но все още не разполагаме с номера.

— 202? Къде е това? — Къде из необятната американска земя се криеше „Северна Дакота“?

— Някъде около Вашингтон, сър. Столицата.

Нуматака вдигна вежди.

— Обади ми се веднага щом научиш нещо.

Сюзан Флечър залиташе в спусналата се над „Крипто“ тъмнина към моста, по който се стигаше до офиса на Стратмор. За щастие той се намираше във възможно най-отдалечената от Грег Хейл част на „Крипто“