Робер Мерл - Добре охранявани мъже

В същия миг Кресби се обръща към него и с арогантност, която ме стъписва, се изсмива подигравателно. Той, естествено, не би поставил такъв въпрос: чел е доклада ми. Поглеждам го. Ликува. Истински империалист е този момък. Не му е достатъчно да знае Лека да побеждава и да презира.

Реакция, която има твърде малко общо със сериозността на проблема. Не сме се събрали тук да поставяме в шах Матюс, а да го убедим да вземе необходимите мерки. Поглеждам го и казвам с вежливост, до която той прибягва твърде малко спрямо мен:

— Радвам се, че повдигате този въпрос. Той е много важен. Както в САЩ, така и в чужбина няма нито един индивид от женски пол сред жертвите на енцефалит 16.

Скелтън и Матюс са смаяни и по-смаян от двамата очевидно е Матюс. Непоклатим и монолитен, той стисва една в друга едрите си космати лапи и подпрял лакти на масата, издава напред хищната си челюст, поглежда ме под гъстите си вежди и войнствено възкликва:

— Енцефалит 16 да не засяга жените! Нима е възможно?

Въпреки че изразът ми прозвучава твърде ненаучно, търпеливо пояснявам:

— Това не е единственият известен случай за имунитет на жената към заболяване, което се наблюдава у мъжа. Например хемофилията.

— Какво? Какво? — съвсем се обърква той. — Че каква връзка има между хемофилията и енцефалит 16?

— Няма никаква — казва Кресби с убийствен тон. — Доктор Мартинели прави просто сравнение между два вида имунитет. Жените имат пълен имунитет спрямо хемофилията и енцефалит 16.

— И как ще обясните този имунитет? — попитва Матюс с онази нотка на възмутена наивност, която вече забелязах у него.

— Но аз не го обяснявам. Той е даденост, установена от опита.

Настъпва мълчание, дълго и тежко. Нека! За да се осмисли подобен факт, трябва време. Но не мълчанието ме изненадва, а мисис Уайт и по-точно начинът, по който я гледаме. Тя е поразена от всички тези мъжки погледи, насочили се изведнъж към нея. Е, не си прави никакви илюзии: вече на около петдесет, сива от главата до петите и без ни най-малка следа от минала хубост! Но не е свикнала да я гледат, нито толкова настойчиво, нито толкова много господа наведнъж. Изчервява се, изпитва смътно чувство за вина заради своя имунитет и отправя смутена усмивка на извинение към държавния секретар. Ала този път Матюс не отговаря на усмивката със своята широка и ослепителна усмивка на професионален политик. Той гледа мисис Уайт втренчено, продължително и с неприязън.

Всичко това не трае в действителност повече от две три секунди — съвсем сигурен съм, — но по-късно колкото пъти си спомням за срещата, все този момент изплува в съзнанието ми.

Нищо не излезе от разговора ми с Матюс. Минаха три седмици, а той все още не е предупредил обществеността и не е взета нито една от предложените от мен профилактични мерки. Най-много ме учудва, че пресата изобщо не се развълнува. Както обикновено често става, събитията навън я поглъщат много повече от събитията вътре в страната. За момента средствата за масова информация се интересуват единствено от Тайланд и от подетите там от президента инициативи, които могат да се окажат с тежки последици. Що се отнася до енцефалит 16 — това дори не е мълчание, а пълна незаинтересованост. Наистина, прочитам тук-там по някоя статийка, но нищо, което да подскаже истинската сериозност на положението.

Затова пък то не се изплъзва от вниманието на невролозите. Показват го писмата, които получавам, и телефонните обаждания. Но тези лекари, както и аз самият до преди три седмици, са изпълнени с уважение към администрацията, имат доверие в нея и разчитат на оглавяваната от мен комисия, за да се направи необходимото. Колкото до общественото мнение, стигам до отчайващо заключение: броят на смъртните случаи не е толкова голям, че то да откликне на проблема. Нещо повече, хората смятат, че епидемията е „такова нещо“, което все още може да се случи в Африка, в Азия, в краен случай в Латинска Америка, но не и в САЩ. Когато се опитах да споделя опасенията си с един редактор от „Вашингтон пост“, натъкнах се на вежлив скептицизъм. У него, както и у толкова други откривам две взаимно допълващи се непоклатими убеждения — сляпа вяра в американската медицина и друга, не по-малко сляпа вяра в способността на администрацията да се справи с едно национално бедствие.

Трябва да призная, че съм поразен и изплашен от отговорността, с която съм се нагърбил и за която никак не съм подготвен. Толкова се тревожа, че губя съня си и по цели нощи се питам какво трябва да направя.