Робер Мерл - Добре охранявани мъже

— Господин Скелтън, желаете ли да зададете въпроси на доктор Мартинели?

Не знам с какво се храни Скелтън, но сигурно не е закърмен с човешка топлота. Оглежда ме. Малкото жълта кожа по лицето му се сбръчква и зъбите му се показват. Мъртвешка глава, която се усмихва. Ледена усмивка. И аз на свой ред го гледам. Гръдният му кош е толкова малък, че да се чудиш как природата е успяла да вмести в него и бели дробове, и сърце. Една злоба само го крепи. И какви очи има този човек! Жълти като на котка! В пълно съцветие с лицето. В същност и той независимо от вродената си злост ме ненавижда. И него са пренебрегнали. Според йерархията би трябвало той да ме натовари със задачата, а не Кресби. И тази обида, напълно съм уверен, тежи сега повече от всичко, което бих могъл да кажа за здравеопазването в страната.

— Доктор Мартинели — обръща се той към мен със слаб, глух и доста съскащ глас, — бих искал да ви задам няколко въпроса. Така устният ви доклад ще стане може би по-кратък.

Колко любезно! Едва съм започнал и вече много съм говорел.

— Според това, което ни казахте — продължава той, — в САЩ не е могло да се създаде ваксина срещу енцефалит 16.

— Нито в САЩ, нито, доколкото ни е известно, в чужбина.

— Изпитаните методи на лечение нямат ли никакъв ефект върху енцефалит 16?

— Не. Доколкото изобщо е било възможно да се приложат.

— Защо е тази уговорка?

— Инкубационният период на болестта трае около седмица. През това време се появяват само смущения в уринирането и в дефекацията, в зрението, говора и двигателната система. Но смущенията са незначителни. Не са придружени с температура и не затрудняват нормалния начин на живот на болния. В повечето случаи той дори не се обръща към лекар. А когато болестта напълно се прояви, вече е твърде късно.

— Как се проявява тя?

— В много остра форма. Засегнатият губи съзнание и изпада в кома. Тази е между другото и причината, която ни наведе на мисълта, че става въпрос за ново, неизвестно заболяване. Нито едно от познатите ни мозъчни възпаления не протича така мълниеносно.

— В случаите, когато заболяването е третирано още с появяването на незначителните смущения, за които споменахте, успяват ли антибиотиците или кортизонът да спрат по-нататъшното влошаване?

— Доколкото ни е известно, не.

— След като болният изпадне в кома, можете ли с нещо да му помогнете?

— Не.

— Възможно ли е организмът сам да се справи със заболяването?

— Ако е имало такова нещо, то е станало преди изпадането в кома и остава извън обсега на нашите изследвания.

— Ако разбирам добре, при всички наблюдавани от вас случаи или при тези, за които са ви съобщили, изходът от болестта е бил фатален?

— Да.

Скелтън навлажнява устни и продължава:

— Как се предава енцефалит 16?

— Болният е носител на зараза още от първия ден на инкубационния период. — И допълвам: — Тъй като той не разбира, че е заболял, а и инкубационният период трае цяла седмица, може да зарази много хора край себе си.

Знам добре защо казвам това. Пресата все още не се е заела с енцефалит 16. Тя дори не знае името на заболяването. За мен такова мълчание е пагубно. Бих искал администрацията да публикува доклада ми и да вземе спешно съответните профилактични мерки. Очевидно трябва да се ограничат, доколкото е възможно, пътуванията на хората — каквито и да са икономическите щети, произтичащи от подобно решение — ако не искаме епидемията да обхване цялата страна.

— Бих искал да съобщя един важен факт — продължавам аз. — На пръв поглед броят на заболяванията не е голям. 1 275 случая за два месеца в град като Ню Йорк наистина не е много. Тъкмо от този оптимизъм искам да ви предпазя. Тревожното е не броят на заболяванията, а разпространението им във всички проучени градове. И ако разпространението продължава по същия начин, би трябвало да очакваме избухването на епидемия.

Не предъвках думата. Напротив, стоварих я върху масата с желаната сила и мисля, че този път успях да пробия дебелата кожа на секретаря Матюс. Прочитам в очите му, макар и да го крие под гъстите си вежди, известно вълнение. След миг разтваря ръце с отворени длани и пита невярващ, но и доста стреснат:

— Нима е възможно все още да избухват епидемии?

Щом трябва, ще им го набивам в главите, докато разберат.

— Господин секретар, ако позволите да бъда откровен, самият ви въпрос предполага вече известен оптимизъм. Вие смятате, че на настоящия етап от развитието на медицината подобна епидемия ще бъде веднага предотвратена.