Робер Мерл - Добре охранявани мъже

Знак на новото време, само мъже…

Красиви, мускулести, космати. Реклама за луксозна баня (с позлатени метални части) — един черноок хубавец е седнал на крайчеца на синя вана, гол или почти гол — малка хавлиена кърпа закрива срамните му части, но така, че ясно да се очертаят и формата, и големината им. Доверчивата поза, в която е застанал, и приятелският му поглед създават впечатлението, че ако купите ваната, ще получите безплатно заедно с нея и този як „сътворител“. По-нататък — русокос мъж и той гол, но благоприлично гол, е обърнал към вас мускулест гръб и космата мишница, за да ви убеди, че с дезодоранта, който употребява, може да се поти, без да е неприятно на околните. А ето и на цяла страница — бих се обзаложил за това — внушителен асортимент от цепки на панталони немски тип, заснети в едър план, заедно със съдържанието им. В средата — за сравнение — оригиналната цепка немски тип, такава, каквато може да се види по картините от XVI век — Е Германия, естествено, сочи текстът, но също така и във Фландрия, и във Франция по времето на Шарл IX — компетентни уточнения, които придават достолепие на възвръщането на „тази очарователна мода“ (точно така казано!), приспособена към съвременния живот. Така че повече никакви шнурове, толкова трудни за развързва-не, а цип, скрит под подходяща бродерия. Две направления: цепката е от същия плат и в същия цвят като прилепналия панталон. Или цепка от различен плат, „която подчертава релефността на формите“ (точно така казано!). Изисканият вкус ще предпочете може би все пак „добрия тон“ (точно така казано!) на цепката от различен плат, но същата тоналност, по-светла или по-тъмна, с цвета не панталона. Нищо не са пропуснали, дори и подпълнената цепка, на която дискретно се показва вътрешната подсилена страна, благодарение на която „подчертаната релефност на формите“ щяла да вдъхне самоувереност на по-плахите. Да, достатъчно е да погледна тези реклами, за да се простя с всякакви илюзии: господствуващ е другият пол.

Анита приключва с телефонните си разговори, но сега аз трябва да се обадя, за да отменя насрочена среща. По-малко търпелива или по-припряна, тя ми казва, че отива да докара колата, шофьорът я гарирал на стотина метра вдясно, а аз да тръгвам, щом свърша.

По-добре да я бях чакал пред ресторанта. Защото не предвидих, че ще ми се наложи да мина пред двадесетина строителни работнички, които похапват, насядали по тротоара. Когато ги забелязвам, вече е твърде късно. Трябва да мина. Което се и опитвам да направя, свел очи и преструвайки се на безразличен. Никога обаче не бих могъл да си представя какво ще последва. Досега по улиците ми се е разминавало с някое и друго докосване, подвиквания, подсвирвания и един или два пъти — с груби предложения. Но тук, дали виновни бяха хубавото слънчице, обедната им почивка или редките минувачи в този час? Не знам. Щом ме зърват, те се вторачват в мен и ме разглеждат с ококорени очи, а като се приближавам още малко, започват да подвикват. Невероятно развихряне. Има нещо унизително и садистично в това разсъблича-не с поглед, своеобразно словесно изнасилване, чиято грубост ме стъписва. Преструвам се, че нищо не чувам, вървя, не смея да ускоря крачка, ще ги предизвикам, ако помислят, че бягам. Напразно. Пред мен се изправя една девойка с лунички по лицето. Пронизващите й сини очи почти са изскочили от орбитите си, тя цялата е потна и като ми препречва пътя, се развиква сред смеховете и насърчителните подмятания: „Момичета, това сладурче ще го сваля!“ Хваща ме здраво за ръцете, прегръща ме, чак ще ме задуши, и ме целува по устата. Устните й са топли и от нея се носи силна миризма. Дърпам се, викам, измъквам се, но други ръце се вкопчват в мен. Надавайки викове, всички момичета се втурват, натрупват се на гроздове около мен. „Аверче, подхвърля ми сред смеховете русокосата, прегръщайки ме отново през врата с лявата си ръка, трябва да помогнеш да си изпълним патриотичния дълг!“

Черен плимут удря спирачки до тротоара така, че гумите изсвистяват. Кратко, пронизително изсвирване с клаксона. Изскача милиционерка. Свирепо ругаене. Освобождават ме.

Мушвам се в колата под последните подигравки, две или три от които — отправени към Анита, но вече с нотки на озлобление. Милиционерката потегля, а фурните блъскат с юмруци по каросерията. Отпущам се на седалката задъхан, разрошен, с разтуптяно сърце. Треперя от ярост, ала, защо да не си призная, и от страх. Бих могъл, разбира се, да се справя с две или три от момичетата, но освен че не мога да ударя жена (старомодно табу, предполагам), те бяха толкова много, че щяха да ме смажат.