Роджър Зелазни: Ръката на Оберон

— Най-близкото до това чудо, което аз съм виждал — каза Рандъм, — е едно хералдическо животно — грифонът. Само че това е голо и мораво.

— Определено не е от нашите природни забележителности — добавих аз, изтеглих Грейсуондир и размахах острието му на едно ниво с главата на създанието.

Звярът изстреля червен, разцепен на две език. Повдигна криле на няколко сантиметра, после отново ги отпусна. Когато главата му се извиваше надясно, опашката му се преместваше наляво, после пак ляво — дясно, дясно — ляво — и така създаваше непрекъснато увеличаващ се, почти хипнотизиращ ефект, докато се приближаваше към нас.

Явно се интересуваше повече от конете, отколкото от нас, защото се готвеше да ни заобиколи. Насочваше се право към мястото, където стояха, треперещи и риещи с копита. Преместих се, за да препреча пътя му.

Тогава то се изправи на задните си крака.

Крилете му се вдигнаха нагоре и се разпериха, разстилайки се подобно на чифт увиснали платна, внезапно уловени от повея на вятъра. Изправено на задните си крака, то се извисяваше над нас и сега изглеждаше така, сякаш заемаше най-малко четири пъти по-голямо пространство от преди. И тогава изкряска, нададе ужасяващ ловен крясък или заплаха, при което ушите ми звъннаха. В същото време изплющя с криле, подскочи и се отдели от земята.

Конете хукнаха да бягат. Звярът беше извън досега ни. Тогава разбрах какво предизвикваше ярките проблясъци и дрънченето. Съществото беше вързано на дълга верига, която водеше обратно към вътрешността на пещерата. Точната дължина на „каишката“ му незабавно предизвика нещо повече от просто научен интерес.

Извърнах се, когато то премина със свистене, размахало криле и падна от другата ни страна. Не бе набрало достатъчно инерция, за да може да полети истински при това кратко издигане нагоре. Видях, че Звездин и Огнедишащ змей се носеха в галоп към най-отдалечения край на овала. Докато Яго, конят на Рандъм, бе препуснал в посока на Лабиринта.

Докоснал веднъж земята, звярът се обърна, сякаш за да преследва Яго, но всъщност ни проучи внимателно още веднъж и замръзна. Този път се намираше много по-близо — на по-малко от четири метра. Животното вирна глава, врътна към нас дясното си око, после отвори човка и издаде приглушен грачещ звук.

— Какво ще кажете да го нападнем сега? — попита Рандъм.

— Не, почакайте. Има нещо странно в поведението му.

То бе отпуснало глава, докато говорех и бе разперило криле върху земята. Удари три пъти с човка пред себе си и отново погледна нагоре. После прибра наполовина криле към тялото си. Опашката му потрепери и животното започна силно да я размахва насам-натам. Отвори човката си и отново издаде същият онзи грачещ звук.

В този миг нещо друго привлече вниманието ни.

Яго бе влязъл в Лабиринта, откъм страната на петното. Пет-шест метра навътре, застанал напряко през силовите линии, подобно на насекомо, попаднало върху листата на мухоловка, той бе заклещен близо до един от Воалите. Изцвили силно, когато искрите изригнаха около него, гривата му настръхна и остана изправена нагоре.

Още в същия миг, точно над него, небето взе да потъмнява. Но онова, което започна да се оформя, не беше просто облак водна пара. По-скоро това бе идеално по форма кръгло образувание, червено в центъра си и жълто по краищата, което се въртеше по посока на часовниковата стрелка. Внезапно до ушите ни достигна звук подобен на самотен камбанен звън, последван от хриптенето на задушаващ се кон.

Яго продължаваше да се бори. Първо освободи десния си крак, после отново го омота, докато освобождаваше левия, като цвилеше обезумяло през цялото време. Искрите се бяха издигнали до раменете му и той ги изтръскваше от тялото и врата си, като че ли бяха дъждовни капчици. Формите на тялото му придобиваха мек, мазен блясък.

Грохотът се усили и в центъра на червеното нещо над нас започнаха да си играят малки светкавици. В този миг вниманието ми бе привлечено от дрънчащ звук и като погледнах надолу открих, че пурпурният грифон се е плъзнал покрай нас и е застанал така, че да бъде между нас и свистящата червена стихия. Беше се присвил, подобен на фантастичен готически водоливник и извърнал глава, наблюдаваше зрелището.

Точно в този момент Яго освободи и двата си предни крака и се изправи на задните. В него вече имаше нещо нереално, което заедно с блясъка и искрите замъгляваше очертанията му. Може и да бе изцвилил в този момент, но всички останали звуци бяха заглушени от непрестанния грохот отгоре.