Керъл Кларк - Картината

— За теб винаги — каза Лари, който стоеше наблизо и пишеше нещо в картона й. — Радвам се, че и Флоси беше свободна да дойде, за да ми помогне за няколко минути.

Нора го наблюдаваше, докато той, дълбоко замислен, попълваше записките си. Лари беше момчешки красив, мъж на четирсет и две години, с лъскава черна коса и очи. Кожата му имаше тен през деветдесет и девет процента от годината благодарение на честите му пътувания до места като Саут Бийч в Маями. Той беше идеалният ерген и се радваше на всяка минута от свободата си.

— Толкова съм щастлив, че Реган ще ходи в Аспен — каза той, докато сгъваше картона. — Ще си прекара чудесно. Там има толкова много момчета, че и момиче с външния вид на Ласи би си прекарало добре.

— Дъщеря ми не прилича на Ласи — измърмори Нора, докато опипваше зъбите си с език.

— Зная и следователно ще си прекара още по-добре — каза Лари искрено. — Ще й кажа къде са всички купони — той написа името на хотела си на визитната си картичка, определяща го като „Зъболекар на звездите“ и я даде на Нора. — Весела Коледа — бързо я целуна по бузата.

Когато той излезе от стаята, главата на Нора започна бавно да се прояснява. Отвън, в коридора, тя го чу да говори на неизменния си джобен касетофон, който той наричаше „приятелят, който никога не ти отвръща“.

„Трябва да ставам“, помисли си Нора и започна да се изхлузва от стола.

— Флоси — викна Лари, когато влезе да помогне на Нора. — Нека да запишем час на госпожа Райли за средата на януари и след това заминавам на запад.

— Аз съм за Ню Джърси, ако имаш нужда от превоз — чу се Нора да казва.

— Мисля, че ще е по-добре, ако ти сложим кислородната маска още малко. Все пак ще е добре да пристигнем цели на местоназначението си.

Нора се излегна назад в стола и затвори очи. „Толкова много тичане по това време на годината,“ помисли си тя. Приготовления за Коледа. Хубаво би било да отидат в Аспен, където тя и Люк щяха да отпочинат малко в къщата на Кендра. Реган щеше да е наблизо. Те щяха просто да мързелуват и да се радват на остатъка от празниците.

Но защо ли дълбоко в още неясното си съзнание, Нора имаше чувството, че няма да бъде така. Тя винаги се успокояваше с мисълта, че ако се случи нещо лошо, би могла да го използва в някой от романите си за убийства.

— Нор — чу гласа на Лари. — Обзалагам се, че ще попаднеш на много добър материал в Аспен.

— Точно от това ме е страх — каза тя и пое необикновено голяма глътка кислород.

— Побързай, Реган — викна Нора по стълбите. — Колата е тук.

— Опитвам се да събера всичко, което ми донесе Дядо Коледа в куфара — отвърна Реган. — Той беше много добър към мен тази година.

Беше седнала върху куфара, набутвайки ръкавите и подгъвите навътре, докато затваряше ципа.

— Зъбите на този цип са по-опасни от тези на акула — измърмори Реган, когато една копринена рокля направо изчезна като сдъвкана. Накрая, тя се изправи. — Готово.

Огледа стаята си за нещо пропуснато. Спомени от детските й години все още украсяваха стените и рафтовете с книги. Изрисувани плакати, изобразяващи всичко — от земна пчела върху цвете и пъстра поляна при изгрев слънце до двойка, вървящи ръка за ръка по брега на Джърси, се взираха в нея, предлагайки съветите си за всичко — от приятелството и любовта, до смисъла на живота.

— Каква глупост — каза Реган на глас. — Нещата никога не са толкова прости.

Реган не знаеше защо нито тя, нито майка й, бяха пожелали да ги свалят. Майка й наскоро беше махнала надписа „Влез на собствен риск“ от вратата на Реган, но вероятно се надяваше, че лъхащата от големите поздравителни картички доброта ще окаже благотворно влияние на дъщеря й. Реган се усмихна на себе си. В днешно време плакатът с двойката, демонстриращи задълбочаващата им се любов и преданост, вероятно ще се използва в реклама за цветни презервативи.

— Е, добре — каза Реган и взе куфара от леглото си. — Тази стая ми връща оптимизма от младостта, чувството да си на шестнайсет години.

— Реган! — извика Нора отново, връщайки я към настоящето, трийсет и първата й година.

— Идвам. Мамо, защо никога не си ме учила как да си стягам багажа като хората? — попита тя, докато тътреше куфара си по коридора и го ритна надолу по стълбите.

— Винаги аз съм виновна — каза Нора възмутено.

— Не е така — каза Реган, оглеждайки багажа на майка си. — Теб никой не те е учил.

Нора се засмя.