Керъл Кларк - Картината

— Никой, освен Дядо Коледа — отговори Джош пръв. — Той ме попита и аз му казах, че там има малка тоалетна, но вероятно ще е твърде дебел, за да я използва.

— Дядо Коледа! — изпищя Ивон. — Той е взел безценната картина. Къде може да я е отнесъл?

— Той каза, че ще се върне отново на Северния полюс — практично обясни петгодишната й дъщеря, Джули. — Пътят е дълъг и той трябваше първо да мине да се изпишка.

Луис почувства, че в него са надига вълна от страх, когато другите посетители започнаха да зяпат. „Какво съм направил?“ — помисли си той.

Когато наближиха Сарди Филдс, летището на Аспен, Реган погледна през прозореца. „Каква гледка“, помисли си тя. Покритите със сняг Роки Маунтинс ги заобикаляха. Голи и величествени, със назъбен релеф, но въпреки това, красиви, те сякаш приветстваха самолета, когато той започна да се снижава.

— Погледнете тези иглолистни гори — каза Нора, жестикулирайки към множеството редици от величествени дървета, плъзнали по склоновете на планината.

— Грандиозно — промърмори Грег, като надникна през прозореца.

— Велико — съгласи се Патрик.

— По някакъв начин ми напомня за коледната ни елха в къщи, мамо — каза Реган.

— Това дърво съм го мъкнал на рамо по цялото стълбище от мазето — изнегодува Люк.

— На три парчета, в картонена кутия — каза Реган. — И венчетата се търкаляха по дъното. Татко, ти си истински Пол Бъниан.

— Тук съм съгласна — каза Нора.

— Гледката наистина ми харесва, но вече нямам търпение да кацнем на земята — отбеляза Кендра. — Приземяването тук винаги ме е изнервяло.

— Ние сме много, много над морското равнище — Сам се обърна към Люк и Нора. — Трябва да карате по-полека първите дни. В каквато и форма да сте, липсата на достатъчно кислород тук може да ви причини неприятности. Световъртеж, слабост, а понякога и инфаркт. И при това, преди още да сте стъпили на пистата.

— Сам, моля те — промълви Кендра.

— Съжалявам, скъпа. Освен това, сигурно не е нужно да го казвам на тях. Те са карали и друг път ски.

— Може би, но се надявам, че тук има писти и за начинаещи — коментира Нора.

— От тук не изглежда така — каза Реган, — но ще се оправим някак.

— Откакто си изкълчи рамото на една ледена пързалка в Ню Джърси, Нора винаги е била малко неспокойна през зимата — обясни Люк на семейство Ууд.

— Колко жалко — каза Кендра съчувствено. — На коя пързалка се случи това?

— В къщата на Райли — подсмихна се Реган. — Пързалката беше нашият паркинг.

Няколко минути по-късно те се приземиха сред море от частни самолети. От Ибън нямаше и следа, така че багажът им беше внесен в малкото летище.

Кендра се огледа в очакване.

— Той винаги е толкова стриктен — измърмори тя.

— Абсолютно точен — потвърди Сам.

Кендра изтича до един телефон и набра номера на къщата. Изчака, потропвайки с крак, докато се свърже и погледна часовника си.

— Вече е четири и петнайсет. Не мога да повярвам, че не е тук. Това е телефонният секретар. Ибън, Кендра е. Ние сме на летището и се чудим къде си. Ще те чакаме отпред.

— Ибън сигурно ще дойде всеки момент — увери Сам Кендра и се обърна към семейство Райли. — Този човек наистина е много добър. Не можеш да намериш друг като него за милиони години. Грижи се за къщата като за своя. Винаги е усмихнат. Доста добър готвач е, а освен това знае как де сервира официална вечеря. Бил е сервитьор.

Реган беше чувала от Луис историята за вечерята, когато Ибън, сервитьорът, се опитал да отмъкне бижутата на жената на полицейския началник.

Петнайсет минути по-късно, Сам обяви.

— Време е да вземем някакво решение. Хайде всички да се набутаме в две таксита.

След като уредиха две коли за багажа, Кендра се качи в първото такси заедно с Реган, Нора и Люк, а Сам и момчетата ги последваха във второто.

— Какво славно място е това — възкликна Нора, когато потеглиха, възхищавайки се на планинските пейзажи от двете страни. Небето се смрачаваше и те се насочиха към хълмовете, минавайки покрай няколко къщи.

— Винаги имам толкова много енергия, като дойда тук! — каза Кендра. — Има нещо във въздуха — Тя се наведе напред и инструктира шофьора да завие надясно към частния мост.

След завоя равният пясъчен път, по който се движеха, беше обграден от покрити със сняг смърчове и борове.

— Все едно, че сме в праисторическата ера — въздъхна Нора — Чудесно е.

Но когато наближиха разпрострялата се къща, скътана в полите на планината, Кендра шокирана видя, че тя е абсолютно тъмна. Нямаше приветстващи светлини. Нямаше и следа от живот.