Керъл Кларк - Картината

Офицер Мейдън отвори една тетрадка и започна да обсипва Реган с въпроси.

— Под какво име се представяше той? Това истинското му име ли беше? В кой затвор е лежал?

— Беше в затвора в щата Ню Йорк. Мисля, че това е истинското му име, но, всъщност, не знам със сигурност.

— Ще говоря с този Луис. Какъв приятел! Да ти пробута затворник — измърмори ченгето.

Дълбоко замислена, Реган се запъти към банята и започна да я оглежда. „Тази баня е по-голяма от моя хол“, мислеше си тя. Всичко беше с цвят на кайсия. Имаше голяма вана с подводен масаж, отделен душ с блестяща стъклена врата, тоалетна, разположена отстрани, с изглед към снежните планини в дясно от задния двор и огромен плот с две мивки и огледало, покриващо цялата стена. „Човек би могъл да кара тук курс по аеробика“, помисли си Реган. Чифт големи черни ботуши с коледни звънчета стояха под плота върху зелена кърпа.

— Вижте това — обади се тя, като ги взе и ги занесе в спалнята. — Това не са ли ботушите, които човек би носил в ролята на Дядо Коледа? Изглеждат като че са лъснати и готови за употреба. Дори имат и звънчета. Но няма и следа от остатъка от костюма.

— Можем да проверим в апартамента му — каза полицайката, офицер Уеб, и отвори вратата на гардероба. Вътре висеше мъжка хавлия. На пода лежаха няколко ярки найлонови ризи. Имаше и няколко захвърлени закачалки. — Изглежда така, сякаш някой си е тръгнал, бързайки оттук.

„Би могло да си помислиш, че човек, който обича толкова своя «Викс», би донесъл и любимата си хавлия. Хората се привързват към хавлиите си, така както децата се привързват към бебешките си одеалца и спят с тях, докато не се превърнат в дрипи и ги изхвърлят само ако някой роднина им подари нови“, мислеше си Реган.

Нора беше скръстила ръце и погледът й беше замислен.

— Може би се е върнал тук, след като е посетил семейство Грант и после е офейкал.

— Това би било много рисковано — каза Реган. — Ако бяха открили веднага, че картината е изчезнала, те са знаели кой е бил в ролята на Дядо Коледа и това е първото място, където биха го потърсили.

Офицер Мейдън кимна в съгласие.

— Точно така, госпожо.

„Мразя да ме наричат «госпожо»“, помисли си Реган. Тя все още държеше грубите ботуши на Ибън в ръцете си.

— Ако, както изглежда, той е напуснал къщата по собствено желание, мисля, че изглежда малко странно, че не си е взел и ботушите.

— Много често, когато престъпниците бързат, правят глупави грешки — каза офицер Мейдън лаконично. — Аз лично не бих взел ботушите със звънчетата, ако исках да изляза бързо и да изчезна.

Реган беше развълнувана. Цялата история й се струваше подозрителна и тя беше решена да разбере какво, по дяволите, се беше случило. Когато се запозна с Ибън у Луис, в Калифорния, той й беше казал колко му харесва да бъде иконом. „Аз си живея в къщата докато собствениците ги няма и получавам пари, за да я поддържам“. Когато Луис й разкри миналото на Ибън, тя го беше попитала защо го е препоръчал на Кендра.

— Реган, аз му вярвам, когато казва, че не би откраднал дори и солница от ресторант. Той е намразил затвора — беше й отвърнал Луис.

„Какво го беше променило?“

— Както споменах, защо не разгледаме апартамента на Ибън и да видим дали не е оставил нещо след себе си?

Без да обличат палтата си излязоха през страничната врата и се насочиха към апартамента над гаража. Вратата беше отключена и те се забързаха по стълбите.

„Това местенце не е толкова лошо — помисли си Реган. Холът е малък, но уютен, с малка кухничка в края“.

Сам отвори вратата към спалнята.

— Леглото е добре оправено — заговори той. — А и как няма да бъде, когато не е спал в него от месеци.

„Е, мога да си представя защо Ибън е предпочел голямата къща“, помисли си Реган. Стаята беше малка. Близо до леглото на сгъваем стол имаше портативен телевизор. Юрганът изглеждаше топъл, а и гледката към планините не беше за пренебрегване. Определено беше много спокойно.

В Лос Анжелис на Реган често й се налагаше да разгонва групите от ранобудни минувачи, които се спираха на шумен разговор под прозореца на спалнята й на първия етаж. Това винаги си просеше едно възмутено „Ако обичате“. Тук това не й се налагаше. Идеално място, предлагащо усамотение, ако се нуждаеш от него.

Сам церемониално отвори гардероба. На един от рафтовете бяха прилежно сгънати две пуловера. Шепа работни ризи, джинси и кадифени панталони висяха на стари телени закачалки. На дъното бяха разхвърляни протрити обувки.