Елин Пелин: Изповед

— Затова ме и пратиха да се изповядам и да се пречистя.

— На колко си години?

— Не знам, брате. Четиридесет ли съм, петдесет ли? Па може и шеесет да имам. В планината годините се губят и не мож ги намери.

— Ела по-близо.

Човекът се приближи и звънчетата на краката му се обадиха.

— Какво звъни на краката ти?

— Звънченца…

— Защо ги носиш?

Непознатият се усмихна благо като ангел.

Слънчеви лъчи паднаха през прашното през прашното прозорче на купола и варакосаният иконостас светна като усмивката на непознатия.

— Защо ги нося ли, каеш? — поде той. — По планината ходя и ми е жал за животинките, за мъничките. Мравчици, пчелици, буболечки, сякакви гадинки, шаренички такива, жал ми е за тях. Не виждаш го, настъпиш го и го смачкаш. Пък тъй, звънчетата ги плашат и те самички се вардят.

Старият изповедник отпусна ръце и умилено погледна непознатия в очите. Те го гледаха спокойно, кротко и по грубото изгоряло пастирско лице гореше светост.

— Какъв свет човек — помисли си отец Никодим. — Да жали буболечките, мравките, мъничките гадинки, за които човек никога не мисли. Света душа. Дали не е светец, преоблечен, пратен от бога да ме изпитва?

Отец Никодим плахо се обърна към иконите и се прекръсти.

Непознатият пристъпи — звънчетата пак се обадиха.

— Ти си праведник, ти нямаш грях. Чиста душа — каза с усмивка изповедникът и поклати глава, като че искаше да каже: Толкова хора съм видял, а такава праведна душа като тая не мислех, че има.

— Ти нямаш грях, нямаш грях — повтори той.

— Па нямам та… какво ще имам…

— Как живееш в планината… молиш ли се на бога?

— Какво ще му се моля — каза непознатият, след като помисли малко. — Чудя му се. Па аз съм близо до него, та… На върха на планината, под само звездите. Па му се чудя, наистина, чудя му се.

— Свет човек, свет човек — говореше в себе си отец Никодим.

— А така, да си откраднал нещо, да си направил пакост?

— Не съм, брате. Какво, пази боже! Да взема чуждо, пакост да правя? А, не…

— Свет човек, свет човек — мисли изповедникът.

— Ами нещо да си излъгал?

— Ами че кого да лъжа там в пустинята. Дърво и камък се не лъже. Па стоката… Какво да го лъжеш… добиче. То се и не лъже… Човек се лъже, истина, ама де да го намериш, та да го излъжеш. Па и за какво ще го лъжеш?

— Свет човек, свет човек — удивлява се в душата си отец Никодим и му се струва, че се намалява пред него като мушица.

— Ами жени, жени срещаш ли? — решава се да попита изповедникът.

— Е, пък може ли без жени, брате? — усмихва се добродушно праведникът. — И то е божа работа.

— Кое? — попита изповедникът, повдигна се на пръсти и широко отвори очи.

— Това де, дето го рече, женските работи.

— Как божи работи?

— Е, така де, пак така си е.

„Чудак“ — помисли отец Никодим.

— Тъй да си имал работа с жени отблизо… сношение?

— Па имал съм, брате.

— Навярно много рядко?

— А, не, честичко, честичко — каза с добродушна откровеност непознатият.

— Где намираш в планината жени?

— То жени сякъде ще намериш, като търсиш.

„Грешник — мисли си изповедникът и го гледа подозрително. — Дали не е дяволът преобразен, дошел да ме изкушава?“

Умилението изчезна от лицето на отец Никодим. Той взема строг вид.

— Как намираш жени в оная планинска пустиня?

— Някои сами идат.

— А други?

— Други ме викат по колибите.

— А-а…

— Има една вдовица там на едни колиби. Често ме вика. И наглежда ме жената, и пере ме. Пък една идва отдалеко. Ама за нея какво ще ти разправям, тя е от друг район. Тя е по-хубава.

— Само две ли?

— Е, има още три четири.

— Това е грях — каза с възмущение изповедникът и очите му се отвориха застрашително.

— Грях ли? — учуди се непознатият. — Че отде да знам. Кой да ми каже там в планината.

— Грях, голям, непростим — викна гневно свещеникът.

— Като е грях, тогава ще си вървя — все така добродушно и наивно отговори непознатият, повдигна шапката си, тропна с тоягата и си тръгна.

— Не знам, не съм знаял — замъмра той и звънчетата запяха в краката му.

Но отведнъж се спря, като че бе забравил нещо, обърна се към изповедника и попита учудено:

— Аз мъж ли съм?

— Да, мъж си, мъж си — троснато му отговори отец Никодим.

— Е, грешно ли е, че съм мъж?

Отец Никодим млъкна учудено.

Непознатият тропна с тоягата и тръгна. Звънчетата пак живо се обадиха от краката му.

Това раздразни душата на изповедника. Той го настигна и извика сърдито: