Елин Пелин: Старата пара

— Я, тя била хубава — хвръкна нещо като врабче през Герчовата мисъл. — Сполай ти, Куне, ти… само ти ме изпращаш като свой човек.

Кунка се усмихна през сълзи. Светна обичливото й лице, мръднаха тихо малките й устни. Нещо стопли душата на Герчо. Посети я нещо чакано, нещо търсено и никога ненамерено. Сърцето му се развълнува, стана му мило.

Герчо мушна бързо в пазухата, до сърцето си, китката с парата и погледна още веднаж Кунка… И още веднаж видя, че она била хубава. Сляп ли е бил, досега да не види!

Не. Кунка не бе като другите — да блещи. Она имаше друга хубост — скрита хубост, дето не се вижда отдалече, дето я не виждат простиге човешки очи. Хубост, дека се в душата вижда.

Герчо замина.

До казармата цветята повехнаха. До граннцата изгуби ги до едно. Само при сърцето му остана запазена китката на Кунка, със старата пара.

Тая китка Герчо грижливо пазеше навсякъде. В окопа ли лежеше, под дъжд от шрапнели и куршуми, на нож ли летеше към врага, он пипаше местото на сърцето си, дето стоеше Кункината китка. И щом турнеше ръка на нея, пред очите му изпъкваше образа на Кунка, със скритата хубост, с малките устни и с разплаканите очи. И Герчовото сърце трепваше… Той се спускаше напред, ревеше ура и увличаше всички.

При една атака Герчовата рота попадна в страшен огън. Вражи куршум перна Герчо право в сърцето.

„Убит съм“ — помисли си он и разкопча мундира.

Щом разтвори пазухата си, оттам изпадна куршума, сплескан като слюнка. Кункината сребърна пара бе изкорубена. Куршумът бе ударил право в нея.

Она спаси сърцето на Герчо.

И он като се върна, даде го на Кунка, даде и го цяло-целеничко, тъй както бе украсено с орден за храброст.

© Елин Пелин

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Георги Величков

Публикация:

Елин Пелин. Събрани съчинения в шест тома, том трети

„Български писател“, С. 1977.

Под редакцията на Тодор Боров, Кръстьо Генов и Пеньо Русев.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5589]

Последна редакция: 2008-03-24 10:00:00