Джек Лондон - Цар Алкохол

Опитният и първичен пияч се докарва до едва забелязано предпазливо полуотравяне и прави това през цялата година без всякаква видима вреда за себе си. В наше време в Съединените щати има стотици и хиляди такива хора, които се отравят с алкохол из клубовете, гостилниците и в собствените си къщи. Те никога не са пияни, но в същото време много рядко биват трезви, макар че повечето от тях ще отхвърлят с негодуване подобно обвинение. И те всички искрено вярват, както вярвах искрено и аз, че са господари на положението, доколкото работата се отнася до цар Алкохол.

По време на плаването пиех умерено, на брега си разрешавах да изпивам повече. Моята нужда от алкохол като че ли се увеличи при тропиците. Това е обикновено явление, защото всички знаят, че белите хора поглъщат на тропиците твърде голямо количество алкохол. Тропиците са неподходящо място за белите хора. Тяхната кожа е недостатъчно пигментирана, за да им бъде защита от ослепително силните бели слънчеви лъчи. Ултравиолетовите и други много чисти и невидими с око лъчи от горния край на спектъра разяждат и разрушават външните им покривки, също както хикс-лъчите са разрушавали тъканите на първите експериментатори, които не са знаели да се запазят от опасността.

Характерът на белите хора също така се подхвърля при тропиците на коренни промени. Те стават жестоки, безмилостни. Те извършват чудовищни злодеяния, мисълта за които никога не би се промъкнала в главата им, ако живеят в своя привичен умерен климат. Те стават нервни, раздразнителни, безнравствени и при това пият, както никога не са пили по-рано. Пиянството е една от формите на израждането, на което се подхвърлят белите хора под влияние на продължителното и силно действие на твърде белите слънчеви лъчи. При това количеството алкохол, което те поглъщат, нараства чисто механично. Белите хора не би трябвало да се задържат много дълго на тропиците. Смъртта ги дебне там и пиянството само ускорява срещата с нея. А те несъзнателно спомагат на това, като вършат всичко, за да ускорят процеса на разрушението. Аз прекарах на тропиците само две години и заболях от слънчева болест. През това време пих много, но не беше алкохолът причината на болестта ми и не беше той, който ни накара да прекъснем пътешествието. Аз бях силен като бик и много месеци се борих със слънчевата болест, която разрушаваше нервните ми тъкани и разяждаше покривката ми. На Новохебридските и Соломоновите острови, а така също под тропическото слънце между Кораловите острови на екватора аз работех за пет души въпреки маларията и няколко други по-незначителни болести като библейската сребриста проказа, които ме измъчваха.

Да видиш кораб през рифове, пясъчни плитчини проливи, покрай непознати брегове на коралови морета е само по себе си мъчна работа. Аз бях единственият опитен моряк на борда. Нямаше с кого да проверявам наблюденията си, нямаше с кого да се посъветвам в непрогледната мъгла между незаписаните на картата рифове и пясъчни издатини. Единствен аз изпълнявах всички дежурства, защото нямаше на борда нито един моряк, комуто да мога да поверя кораба. Аз бях в едно и също време и капитан, и боцман. Стоях на вахта двадесет и четири часа в денонощие и само откъслечно, когато позволяваха обстоятелствата, задрямвах там, на самото място. Трето — бях и доктор, а докторските длъжности на яхтата по това време също не бяха за шега. Всички до един боледуваха от малария, истинска тропическа малария, която да убие човека за три месеца; освен това мнозина страдаха от жестоки язви и от крастата нгари-нгари, която може да доведе човека до безумие. Нашият готвач-японец наистина се побърка от многобройните си болести. Един от моите полинезийски моряци насмалко щеше да умре от черна треска. Да, работа имаше до гуша: аз давах лекарства, наглеждах болни, вадех зъби и помагах на пациентите си да се справят с такива сравнително дребни злополуки като отравяне от птомаини.

Четвърто — аз бях писател. Всеки ден се потях над своите хиляда думи с изключение само на ония дни, когато ме хванеше маларията и ме изваждаше от строя или когато правеха същото с яхтата сутринните бури.

И пето — аз бях още и пътешественик, и писател, който жадно се стреми да види колкото може повече неща и да ги отбележи в тефтерчето си.

Шесто — най-после аз бях домакин и собственик на кораба, който пътуваше из далечни места, където посетителите са редки и привличат всеобщо внимание. Случваше ми се да приемам на яхтата гости, сам да посещавам плантатори, промишленици, губернатори, капитани на военни кораби, къдрави царчета-людоеди и техните президент-министри, не винаги достатъчно състоятелни, за да прикрият тялото си с някоя басмена риза.