Елин Пелин - Андрешко

— Трябва и ние да станем патки, та да излезем — рече замислено Андрешко, — инак…

— Ах, говедо! Да излезем веднаж — ще те пребия! Ще се издавим бре!… Теле!

— Не щем, не щем, господин съдия, не бой се… В тая тъмница, кой да е, ще сбърка, бъди спокоен — заговори Андрешко и се удари на работа около каишите. Връзва, развръзва, псува, проклетисва, най-после седна отново на сандъка, завъртя камшика и викна:

— Ди-и!… Напред!

Конете направиха усилие и тръгнаха. Единият се откачи от ока и зацамбурка из блатото свободен. Другият застана сам с каруцата.

— Бре! що стана? — извика съдията.

— Стой! Дорчо… Дорчо… Дорчо — завика Андрешко след коня и почна ла го мами. Но той, уплашен от водата, възви назад и бавно-бавно се изгуби в тъмнината към брега, без да чува вика на своя стопанин.

Съдията стоеше в каруцата разтреперан и уплашен.

В това време Андрешко бързо се качи на другия кон и тръгна по дирите на Дорчо, като викаше непрестанно силно и бодро:

— Дорчо, Дорчо, Дорчо!

— Къде бре… хей! Какво правиш бе, говедо? Диване! Ах ти, гнидав селянин… аз ше те науча тебе!

Из тъмнината му отговори ехиден смях.

— Ей, говедо, ти ме оставяш тук!… Да загина! Да ме разкъсат зверовете! Момче, не прави така, моля ти се! — заговори съдията с жален глас, в който една струнка плачеше.

— Не бой се, не бой се, господин съдия — обади се Андрешковият глас. — Зверовете няма да влязат в блатото. Увийте се в чула да не простинете… Утре рано рано аз ще дойда… В каруцата има сено, постели си… Кирия няма да ти взема!

— Момче, не шегувай се бе — замоли се съдията. — Не ме оставяй!… Ела! Извади ме оттук!

— Тъмно е, господин съдия, тъмно е, не се вижда нищо!… Пък и конят избяга! Как да ти помогна? Не мога.

Съдията чуваше тоя ехиден глас, който идеше из тъмнината, и се ужасяваше. Как? Да остане тук! Всред блатото! Всред тая студена, зелена блатска вода, краят на която не се виждаше!

— Ела, бре! Андрешко! Пари ще ти дам, колкото искаш!… Избави ме!… Ще умра бе!… Деца имам!… Хлапако, нямаш ли сърце — завика в отчаяние той, ала никой вече не се обади.

Тогава съдията отчаяно и безумно зарева към селото:

— Ей, хлапе… говедо… канибал… вол… дръвник! Ела! Избави ме!… Смили се бе! Животно… селяндур… шоп! Ах-ах!… Помощ, помощ!

И като седна в каруцата, потъна в кожуха си и се разрида като дете. Но тъмнината не му отговори.

© 1903 Елин Пелин

Публикуван първоначално под заглавие „Случка. Разказ“ и подпис Елин Пелин з сп. Просвета, II, кн. 4, декември 1903, с. 179–184. В своята беседа пред писателите на 3 май 1949 Елин Пелин разказва: „Тогава по тия времена също така излизаше едно списание «Просвета» за ученици от гимназиите, за интелигенцията, за учителите — едно списание, което беше доста интересно. Интелигентско списание, може да се каже. Това списание се редактираше от Марин Пундев — един много благороден човек, учител в гимназията. Беше пенсионер вече. Много добър човек. — Този бай Марин Пундев ме намери и каза: «Дай ми нещо за моето списание.» Добре. Аз му написах тогава «Андрешко» и той човекът ми даде сто лева. Тогава сто лева бяха много пари. «Андрешко» е пак едно хрумване по един повод: чух, един колар счупил колата нарочно, да не отиде съдебният пристав да конфискува нещо на един селянин. Оттам ми дойде хрумването да напиша «Андрешко». Аз го написах другояче — как го набутал в едно блато и т. н. — известна работа. Той ми даде сто лева тогава. Той ми засили положението доста много.“ С новото заглавие и с доста много, предимно стилистически поправки включен в Разкази, т. I, 1904, с. 37–45, и в последващите издания на Разкази, т. I. Наново цялостно прегледан и преработен за СI 1 1 Съчинения на Елин Пелин. Под редакцията на Т. Боров, С., к-во „Хемус“, т. I, 1-о изд. 1938 , 1938. — Един от най-популярните разкази на Елин Пелин, многократно препечатван в сборници, антологии, христоматии, често рецитиран.

Поправките в Разкази, т. I, 1912, Разкази, т. I, 1918, и Разкази, т. I, 1928, са по-малобройни. Преработката на текста при включването му в СI, 1938, е не само стилистическа, Елин Пелин търси да направи разказа външно по-съвременен. „Съдебният пристав“ от 1903 се превръща през 1938 на „съдия-изпълнител“, така се наричаха тогава екзекуторите. Съществена поправка е направена в репликата на съдията след „ще станете неспособни данъкоплатци и ще съсипете държавата…“ Първоначално тук следва: „Ще пострадат отечествените интереси… знаеш ли какво, момче? Да съм цар, аз ще действувам… и ще ви оправа…“ Тоя текст е заменен в СI, 1938, с „Ах, защо нямам повечко власт! Ангели ще ви направя.“ Други промени: „Три лева за двадесет километра…“ става „Толкоз пари за двадесет километра…“; „Наричай ги братя, по-право е“ — „по-добре наричай ги братя“; „Сутрина стават… В толко и толко часа им даваме вода и ги поим“ — „На час стават, на час лягат, на час ги поим, на час ги храним“; „После ги впрягаме, влизат, речи го, в канцеларията, там теглят до вечерта… Вечер в толко и толко часа пият вода, прочетат вестникът и сън… Живот чиновнишки…“ — „После ги впрягаме, влизат, значи, в канцеларията, и толкоз. А понякогаж в яслите и вестник прочитат“; „хващам настинка“ — „настивам“; „Сиромах е, ама е дявол, та се е скъсал“ — „Сиромах човек — жив дявол!“; „когото той сам закарва“ — „когото той сега караше“. Зачеркнато е от размишлението на Андрешко за Станойчо след „После ще се разтъжи, ще го почерпи, ще се напие и ще плаче…“ — „Да, ще плаче… Меко е Станоевото сърце. Андрешко знае това“ (последното изречение е зачеркнато още в Разкази, т. I, 1912). Някои други промени: „— Чакай, може да сбъркаме пътя, господин пристав!“ става „— Каточе съм сбъркал пътя“; „отваряй си очите“ — „опичай си ума“; „— Господин пристав, дръж се!“ — „— Дръжте се здраво, господин съдия!“; „заговори приставът с треперлив глас, една струна от който трепереше на плач…“ — „заговори съдията с жален глас, в който една струнка плачеше“. Тия и редица други по-дребни поправки, особено в пунктуацията, очистват и опростяват езика, правят разказа по-стегнат, засилват напрежението, без да го изменят в основното му съдържание, идейната насоченост или композиционно.