Рафаел Ферлочио - Алфануи открива света

— Приятели, тръгвам си вече.

Ел Бато го измери от глава до пети и се усмихна:

— Ти си приятел на крадците, нали? Тогава и крадците са твои приятели. Как се казваш?

— Алфануи.

— Сбогом, Алфануи.

— Сбогом.

Алфануи се обърна и тръгна към вратичката. Когато посегна да я отвори, чу, че Ел Бато го извика:

— Почакай. Ела тук.

Алфануи се върна и главатарят му подаде една жълтица.

— Вземи. Така ще ни останат чифт.

Алфануи взе монетата и благодари. След това се отправи към вратата и напусна плевника. Луната надничаше през прозорчето. Нейната светлина караше да блестят столът, черешите и листенцата. Алфануи се спусна по витата стълба и потърси учителя за вечеря. Камбаната отмери десет часа вечерта.

В слънчевата част на градината, до оградата, растеше бадемово дърво, което простираше клони над улицата. Лятно време в кората му се приютяваше един щурец и свиреше всеки ден по пладне. Въздухът тегнеше със смазваща сила над тази песен и поради това че всичко натежаваше безкрайно много, никой не можеше да се помръдне, докато щурецът не млъкнеше. Това беше щурецът на оловно сивия летен зной, на летните дни, в които дините презряват и стават отровни.

В слънчевата градина имаше и един мелничен камък, побит в земята под наклон. Както около него, така и през дупката по средата му тревата растеше по-буйно. На гущерите им харесваше този камък, защото слънцето го напичаше силно, а учителят използуваше голямата му гладкост, за да точи на него ножовете и сечивата си.

На оградата на навеса стоеше облегнато старо желязно перило и по него бяха залепени много гнезда на оси. Пред фасадата на самата къща имаше ред саксии здравец и карамфил, които учителят най-грижливо поливаше. Стената беше боядисана в жълто и по нея стърчаха много ръждясали куки. На някои от тях висяха парцали, ненужни ключове или пък празни клетки от ракитови пръчки, които служеха за примамка. Витрината беше квадратна и вместо със стъкла бе покрита с метална мрежа. Малък навес, скован от наметнали се дъски, боядисани с бледозелена боя, също като оградата и щорите пазеше витрината от дъжд. Но това, което предизвикваше най-голям интерес в слънчевата градина, беше кладенецът. Той бе иззидан от зелен камък и над него се издигаше дъга от ковано желязо, на която бе прикрепена макара. Тя беше от дърво и цвъртеше като лястовица. Кофата, и тя от дърво, тежеше много и бе опасана с железни обръчи като бъчвите. Кладенецът беше много дълбок и водата му — много бистра. По средата на водното равнище се виждаше тъмен отвор, който водете към някаква галерия. Алфануи гореше от любопитство да узнае какво се крие в нея и един ден той се събу и се спусна в кладенеца. Стъпи в кофата и започна да слиза, като постепенно отпускаше въжето, докато стигна на равнището на галерията. Стъпи с единия си крак па прага па галерията и почувствува, че водата стига до прасците чу, тъй като галерията беше разположена по-високо от дъното на кладенеца. Пусна въжето и запали лампата, която носете със себе си. Започна да навлиза в тъмното, Под водата, която газеше, Алфануи усещаше хлъзгавия и обрасъл с мъх под на галерията, покрит тук-таме с обли камъчета. По степите, обрасли с влажен мъх, течаха водни струи и се мяркаха някакви почти плоски животинки, големи колкото човешка ръка, прилични на морски звезди. Капка вода загаси лампата и Алфануи остана на тъмно. Видя в дъното на галерията някакъв процеп, през който се процеждаше дрезгава зеленикава светлина. Продължи да напредва, а водата ставаше есе по-плитка, докато най-сетне стъпи на сухо. Беше се добрал до процепа. Едва се промъкна през него. Влезе в нещо подобно на пещера с камбановидна форма. По стените се спущаха дебели корени. Разбра, че това са корените на кестена. Пещерата не беше много голяма и в средата й имаше малко езерце със зеленикава вода, в която бе потопен дебел сноп от дълги и нежни коренчета, които висяха от тавана като кичур коси. Езерцето беше опасано от много тясна пясъчна ивица, стигаща под наклон до стената от дебелите, вкопчени в земята корени, които поддържаха ствола на дървото и се събираха горе под формата на дъга, образувайки купол. Алфануи не можеше да разбере откъде идва тази зеленикава светлина, която осветяваше пещерата. Най-после съзря едни паяк, голям колкото чиния, със здрави крака и светещо тяло, което напомняше фенер. Този паяк, който дремеше на пясъка, трябва да беше сляп. Краката му бяха разположени симетрично около тялото и Алфануи не можеше да разбере къде е предната и къде — задната му част. Не се виждаха очи, нито пък каквито и да било пипала. Беше еднакъв от всички страни и тялото му приличаше на сплесната топка, която излъчваше зеленикава светлина.