Рафаел Ферлочио - Алфануи открива света

Алфануи не би могъл да каже дали в неговите очи се беше вселила мрачна самота и в ушите му цареше необяснима тишина, защото тази музика и тези цветове идваха от някакъв друг свят, който никога не ни разкрива смисъла на нещата. А този смисъл бе поставен още от първия ден зад преградата на паметта, там където се ражда другата памет, безкрайната памет на непознатите неща.

Птиците танцуваха, танцуваха безспирно един след друг първичните танци на своя вид. Ятата кръстосваха своите полети, отправили се към свещените реки. Към Ефрат, Нил, Ганг, към китайските реки с техните цветни имена. В стаята нахлу цялата преселнишка и многоцветна география на птиците, светлината на древните земи.

После блестящият кръг на виденията изчезна и отново под глухите удари на тревожен тимпан сенките заиграха по стените някакъв зловещ и шеметен танц, подобен на танца на вещици, танц на вцепенени призраци с дълги н грубовати крака. Бързо, все по-бързо се въртеше хорото и помещението се свиваше и сякаш се прибираше в Алфануи. Хорото и сенките ставаха все по-малки и по-малки и се въртяха около пламъка на лампата. Връщаха се сенките, подобни на сиви пеперуди, за да изгорят прашеца си в пламъка на светилника Това беше прашецът, който вятърът беше вдигнал от сухите пера на птиците, и безкрайно малките прашинки се нажежаваха за миг на пламъка и възпроизвеждаха при изгарянето си всеки един от живите и далечни цветове на виденията, за да изчезнат след това отново в обикновената и слаба светлина на лампата. Всичко отново се сви в себе си. Вятърът престана да духа. Успокоените сенки замряха върху сивите стени. Птиците умираха в празния блясък на своите стъклени очи и последните капки масло, залутани по нишките на фитила се изкачваха задъхани към пламъка. Пламъкът спадаше и в него пращяха последните прашинки. Скоро той се превърна в димяща пепел, която едва святкаше в позлатената месингова лампа. Във въздуха остана да се носи мъртвешка и мрачна миризма на изгоряло масло и всичко затихна. Цареше лека тишина, в която човек очакваше да чуе ясен и самотен глас, утринна песен или стъпките на ранобудни ловци.

Една къса вита стълба водеше към тавана. През прашното стъкло на прозорчето проникваше плосък лъч светлина. Той падаше косо към пода и в него трептяха прашинките, които се носеха в пространството. В онази част на тавана, която оставаше в сянка, беше много горещо и се чуваше как напечените керемиди лениво се протягат. Мирис на непроветрено се носеше из наситения със сънливост въздух на тавана. Алфануи чувствуваше как на миглите му се трупа някакъв прашец като ситен сняг. Върху дъсчения под личеше следа от пресъхнала локва, образувана от капчук. Приличаше на езерна долина през лятна суша. Дъждовните капки бяха свлекли от керемидения покрив червеникав прах и го бяха натрупали по пода като някакъв ситен и фин нанос. Лъчът светлина от таванския прозорец бе пресушил локвичката и сега по накъдрените й брегове се виждаха стъпаловидните хоризонтални линии, които бележеха годините на по-силни и по-слаби валежи. В средата на локвата бе поставен стол. Четирите му крака бяха позатънали в тинята. Беше направен от лакирано черешово дърво, цвят бордо. Четирите му крака бяха пуснали корени в наноса, довлечен от керемидите, и те се ширеха и преплитаха по дъното на езерото в сложна паяжина, жадни да поемат и капките вода, които рядко падаха в него. Жаден, но за малко светлина, беше и столът, обърнал лице към прозорчето. Слънцето трептеше в жилките на дървото и по тях сякаш течаха живи струи кръв. Столът изглеждате сънлив и изоставен, заслушан само в заглушеното писукане на някои птица, кацнала пред прашното стъкло. От тавана, през следите, които бяха оставили дъждовните капки по стъклата, можеха да се видят неясните й очертания. Но отвън, от покрива, не можеше да се види какво има на тавана. От двата края на облегалката на стола бяха прораснали няколко зелени клончета с листа и череши. Черешите бяха зрели и покрити с прах, но върху тяхната изпъкнала повърхност се оглеждаше смален целият таван. Бяха четири чифта дребни и тъмни череши, положили весело главички на зелените листа.

Алфануи седна на стола и постави глава между двете клончета, които се сплетоха като венец около слепите му очи. На фона на кестенявата коса на Алфануи черешите изглеждаха обеци от тъмни рубини, които висяха от ушите му. Момчето се загледа през прозорчето в небето и в златистото следобедно слънце. Затвори очи и върху прозрачната кожица на клепачите, като на екран, заиграха светлини картини, изпъстрени с упорити петна, които слънцето беше оставило в дъното на зениците му. Но прашецът продължаваше да се трупа върху миглите му, клепачите на Алфануи се затвориха и той заспа.