Айзък Азимов - Краят на вечността

— Е, готова ли е вече Прогнозата за тази млада дама? — запита Харлан.

— Още не. Когато бъде готова, ще ви уведомя.

Ферук бе от тези хора, чието презрение към Техниците достигаше до открита грубост.

— Спокойно, Проектант, спокойно — каза Вой.

Веждите на Ферук бяха светли, почти незабележими, от което лицето му още повече наподобяваше череп. Очите му сякаш се въртяха в празни очни ями, докато задаваше въпроса:

— Унищожени ли са космическите кораби?

— Едно Столетие е зачеркнато — кимна Вой.

Ферук раздвижи устните си и беззвучно промълви нещо. Скръстил ръце на гърдите си, Харлан се взираше в Проектанта, който най-накрая не издържа и смутено отвърна погледа си. „ Съзнава, че и той носи известна част от вината“ — помисли си Харлан.

— Чуйте — обърна се Ферук към Вой, — щом сте вече тук, обяснете ми какво да правя с молбите за противораковия серум. Той не се произвежда единствено в нашето Столетие. Защо всички молби се адресират именно до нас?

— Другите Столетия също са затрупани. Вие отлично го знаете.

— В такъв случай трябва изобщо да преустановят изпращането на такива молби.

— А как предлагате да ги заставим?

— Много лесно. Просто Съветът на Времето ще откаже да ги приема.

— Нямам влияние върху Съвета.

— Но затова пък имате влияние върху стареца.

Харлан слушаше разговора машинално, без особен интерес. Така съзнанието му поне се ангажираше и отвличаше от хихиканията на Анализатора. Той разбра, че „старецът“ бе Компютърът, оглавяващ Сектора.

— Говорих със стареца — каза Социологът, — а той от своя страна е запитал Съвета.

— Ами! Просто е изпратил една обикновена докладна записка. Той трябва да воюва за това. То е въпрос на основна политика.

— Съветът на Времето в наши дни не е склонен да се занимава с промените в основната политика. Вие сам знаете какви слухове се носят.

— Естествено, естествено. Заели са се с „грандиозна“ задача. Винаги, когато искат да се измъкнат, плъзват слухове, че Съветът работи над някаква грандиозна задача.

Ако Харлан не бе така погълнат от личните си проблеми, сега непременно щеше да се усмихне.

Ферук размисля няколко секунди, а след това избухна:

— Повечето хора не разбират, че противораковият серум не е нещо като разсад за дръвчета или полеви двигател. Знам, че трябва непрекъснато да се следи всяко клонче смърч, да не би да окаже някакво отрицателно влияние върху Реалността, но от този серум зависи човешкият живот, а това е сто пъти по-комплицирано. Та помислете само! Помислете колко души годишно умират от рак във всяко Столетие, което не произвежда някакъв вид противораков серум. Можете да си представите, че на никой пациент не му се ще да мре. Затова правителствата на Временните във всяко Столетие ще продължават да изпращат молби до Вечността: „Молим ви, умоляваме ви, изпратете спешно седемдесет и пет хиляди ампули от серума за спасяване на живота на хората, които са незаменими в различните клонове на културата. Прилагаме биографични данни.“

— Знам всичко това — припряно кимаше Вой. — Знам го прекрасно.

Но язвителността в гласа на Ферук не изчезна:

— Четеш биографиите и излиза, че всички са герои. Всички са незаменими. Няма що, залавяш се за работа. Пресмяташ какво отражение върху Реалността би дало оцеляването на всеки отделен индивид и — Време, побери ги — на различните комбинации хора. Миналия месец например съм обработил 572 такива молби. Оказа се, че седемнайсет от тях, обърнете внимание, седемнайсет Прогнози на Съдби нямаше да предизвикат нежелателни Промени на Реалността. Забележете — нито една възможна желателна Промяна, но Съветът нарежда да се изпраща серумът и в тези неутрални случаи. Човечността го изисквала. Така че за един месец в различните Столетия могат да бъдат излекувани от рак седемнайсет души. И какво се получава? По-щастливи ли са Столетията? Ами! Излекуван — един, а цяла дузина в същото Време и в същата страна умират. Всички питат: „Защо именно този?“ А може би другите наистина са били по-добри хора, обичани от всички филантропи с розови блузи, а човекът, когото спасяваме, бие невръстните си дечица и в малкото останали свободни минути рита престарялата си майка около жилищния блок. Те не знаят нищо за Промените на Реалността, а и ние не можем да им кажем. Просто сами ще си навлечем белята, Вой, освен ако Съветът на Времето не вземе решение той да пресява кандидатурите и да парафира само тези, които биха довели до желателна Промяна на Реалността. Това е цялата работа. Или спасяването на тези хора допринася нещо за благото на човечеството, или — не. Не бива да обръщаме внимание на тия, които казват: „Е щом няма да стане по-лошо…“