Айзък Азимов - Краят на вечността

— Благодаря, сър.

— В тях прозира нещо артистично. Имаш отлична интуиция. Усещаш нещата. Мисля, че съм ти намерил добро място във Вечността, съответствуващо на способностите ти, и съм дошъл да ти го предложа.

„Просто не мога да повярвам“ — помисли си Харлан. Той се постара да обуздае буйната радост в гласа си.

— Това е голяма чест за мен, сър — каза Харлан почтително.

А междувременно Старши Компютър Туисъл бе привършил цигарата си и със сръчността на фокусник я замести веднага с друга, която неизвестно откъде се озова в лявата му ръка. В паузата между две всмуквания той каза:

— В името на Времето, млади човече, остави тези стереотипни фрази! „Голяма чест“, ба! Дрън, дрън. Глупости. Изрази чувствата си ясно и просто. Радваш ли се, а?

— Да, сър — предпазливо отвърна Харлан.

— Добре тогава. Не може и да бъде другояче. Искаш ли да станеш Техник?

— Техник! — извика Харлан и подскочи от мястото си.

— Седни. Седни. Ти като че се учуди?

— Компютър Туисъл, никога не съм и предполагал, че някога мога да стана Техник.

— Знам — сухо каза Туисъл, — странно, че никой никога не е допускал подобно поприще за себе си. Всичко друго, но не и това. А Техници трудно се намират и винаги са много търсени. Няма Сектор от Вечността, който да може да се похвали с достатъчно Техници.

— Едва ли точно аз съм подходящ за такава работа.

— Искаш да кажеш, че не ти подхожда работа, свързана с неприятности? Кълна се във Времето, ако си предан на Вечността, а аз смятам, че си — ще се издигнеш над тези неща. Е, да, глупаците ще странят от теб и ти ще се чувствуваш изолиран. Но повярвай, ще привикнеш с това. А в замяна винаги ще изпитваш удовлетворение от съзнанието, че си необходим, крайно необходим. Необходим за мен.

— За вас, сър? Лично за вас?

— Да, лично за мен. — Усмивката на стария човек се озари от проницателност. — Ти няма да бъдеш обикновен Техник. Ще станеш мой личен Техник. Ще имаш особено обществено положение. Е, какво ще кажеш за такова предложение?

— Не знам, сър — колебливо отвърна Харлан. — Може да се окаже, че не отговарям на условията.

Туисъл решително поклати глава:

— Необходим си ми. Необходим си ми именно ти. Отчетите ти ми дават пълна увереност, че имаш всички качества, които ме интересуват.

Той се почука бързо по челото с хребетовидния нокът на показалеца си.

— Имаш добра атестация от ученическите години. Секторите, в които си работил като Наблюдател, дадоха благоприятни отзиви за теб. И накрая, най-много работа свърши рапортът на Финдж.

Харлан остана искрено поразен:

— Рапортът на Компютър Финдж — най-много работа?…

— Не очакваше ли такова нещо?

— Аз… не знам.

— Е, виж, момко, не съм казал, че рапортът е бил благосклонен. Казах — „свърши най-много работа“. Впрочем отзивите на Финдж бяха неблагоприятни. Той препоръчваше да бъдеш освободен от всички задължения, свързани с Промените в Реалността. Загатваше, че не е благоразумно да ти се поверява каквато и да е работа (освен Работник по Поддържането).

Харлан се изчерви:

— Какви бяха основанията му за подобно заключение, сър?

— Изглежда, моето момче, че ти имаш хоби. Влече те праисторията, а?

Туисъл спокойно размахваше цигарата си, а Харлан, който в яростта си бе забравил дори да контролира дишането си, нагълта цял облак дим и безпомощно се закашля.

Туисъл благосклонно изчака да свърши пристъпа на кашлицата му и запита:

— Така е, нали?

— Компютър Финдж не е имал право… — започна Харлан.

— Хайде, хайде. Споменах за рапорта му, защото има пряка връзка с целта, за която ти си ми особено необходим. А по принцип рапортът е нещо секретно и ти си длъжен да забравиш, че съм ти предал същността на изложението му. Длъжен си да забравиш завинаги това, млади човече.

— Но какво нередно има в увлечението по праисторията?

— Финдж смята, че това твое увлечение показва силно желание за „удържане на Времето“. Разбираш ли за какво става дума, момче?

Харлан разбираше. Беше изключено да живееш във Вечността, без да усвоиш психиатричната терминология. И особено тази фраза. Считаше се, че всеки Вечен изпитва силно желание, още по-силно поради обстоятелството, че е наложена възбрана върху всичките му проявления, да се завърне ако не към родното си Столетие, поне към някакво определено Време; че е по-добре да стане неразделна частица от него, отколкото да бъде чужденец навсякъде във Вечността. Разбира се, у повечето Вечни това желание бе потулено на сигурно място дълбоко в подсъзнанието.