Петер Богати - Последният човек, или странната история на Робинзон К.

Така е и с часовника. Не е лесно да нагласиш стрелката на будилник точно по средата на два часа, тъй като между тях обикновено стоят петте деления, съответствуващи на петте минути. Значи средата съвпада точно с половината на третата минута. Разлика от половин минута, естествено, не е много, но при нагласяването едно изместване с милиметър насам или натам може да доведе до отклонение от десет, евентуално — петнадесет минути в работата на будилника. Пак добре, ако звънне по-рано. Но ако звънне по-късно?

Трябва дълга практика да е имал човек, за да го нагласи добре. Когато успях за първи път, ми се прииска да сваля стъклото на часовника, да отбележа под стрелката тънка чертичка и да си спестя излишните грешки. Ала не го сторих. Може би се гордеех със сръчността си, а може би просто ме развличаше повтарящата се всеки ден игра… С течение на времето започнах и да се обзалагам: ако успея — денят ще бъде добър, а ако не…

Отново звън. Този път телефонът. Кой ли е, да го вземат дяволите — по това време, в зори?!

— Робинзон?

— Аз съм.

— Обажда се Алберт. Спиш ли?

— Вече не.

— Така си и мислех.

— Какво има?

— Вчера спомена, че имаш навика да ставаш в шест и половина. При теб шест и половина явно е точно шест и половина…

— Проверяваш ли ме? — понечих аз да оставя слушалката. Но надменният смях на Алберт — как мразя тази самоувереност! — ме възпря.

— Ама че идея — каза. — Само на теб може да ти хрумне такова нещо. Да те проверявам! Не, не, това не е в моя стил…

— Ами тогава?

— Исках само да те помоля да си донесеш и другата ракета. На моята й се скъсаха две корди…

— Добре. Друго?

— Друго няма…

Забави ме, после трудно се върнах към обичайния си ритъм. Избръснах се, взех един душ, облякох се и повиках асансьора. Компенсирах малко от закъснението. Нищо лошо няма да ми се случи…

Закусих в подлеза. Зад кафе-машината стоеше младеж с атлетично телосложение, а на касата седеше любезна жена с уста до ушите. Беше невъобразимо грозна, но винаги се усмихваше с невероятно голямата си уста и това я оживяваше. Обичах да закусвам там. Обичах момчето с лице на киноартист, което правеше хубаво кафе, и грозното момиче на касата. Сигурно още не е омъжена, въпреки че отблизо можеше да й се дадат и тридесет. (Студената синя светлина на неона не е съюзник на женските лица. А в подлеза лампите винаги светят.) Но възможно е да идвам тук, защото един мъж зад страничния щанд приготвяше пресните сандвичи пред очите ми. Вадеше от хладилника маслото, колбасите, сиренето и зелените салати. Работеше с бързината на магьосник, сандвичите излизаха изпод ръката му като от конвейер. Тук, в подлеза, оборотът е доста голям. Особено сутрин сандвичите бързо свършват. Следователно: винаги са пресни.

Ако все пак си бях взел куче, сигурно щях да закусвам вкъщи. Щеше да ми отнема повече време, но не за това се отказах. Когато се разведох, много ми се прииска да имам куче, навярно за да не бъда винаги сам. След това осъзнах, че през по-голямата част от деня нещастното животно трябва да стои само. Жилището ми не е голямо, а за едно куче, само по цял ден — съвсем. Наистина Елза идва да чисти редовно, оставя вечерята в хладилника, би могла дори да разхожда животинката. Но Елза идва само за един час, а кучето трябва да стои вкъщи по цял ден. Предпочетох да се откажа от него, въпреки че ако го бях взел, сигурно бих закусвал вкъщи. И щеше да има с кого.

— С чадър? Та небето е ясно — засмя се касиерката с голямата си уста. — Или радиото е казало нещо друго?

— Просто исках да го оставя в колата, затова го взех — излъгах смутено аз. Когато вадех ракетата от шкафа, чадърът висеше пред нея. Свалих го, за да я взема, и след това не съм го закачил обратно. Някак си е останал в ръката ми и съм го понесъл заедно с двете ракети. Грешка. Вярно, нарушиха ритъма ми, но все пак е грешка. Може би денят няма да бъде съвсем гладък?

Колата ми беше на втория ред на паркинга. Забелязах я, щом стигнах дотам, защото отзад, върху белия лак, я бях маркирал с две черни наклонени ленти. Твърде много коли има вече от тази марка и така по-лесно мога да я намирам. Но мнозина започнаха да бележат колите си и колкото повече се множаха лентите, толкова по-малка ставаше ползата от тях. Който има гараж, разбира се, лесно му е. Аз едва ли ще имам скоро. За гараж трябва да имаш собствена къща. Имам хубава работа и както се казва, чака ме добро бъдеще, тъй като съм всичко на всичко на тридесет и две години, но надали ще събера скоро за къща.