Петер Богати - Последният човек, или странната история на Робинзон К.

Сюжетът на романа неведнъж е разработван от научната фантастика в различни варианти — ядрената катастрофа, сполетяла Земята, е пощадила случайно един-единствен човек — истински съвременен Робинзон, останал сам на обезлюдената планета. Ще се огъне ли той под нечовешкото бреме на самотността? Ще издържи ли физически и психически, останал без каквито и да било перспективи, освен тази да просъществува още известно време? И защо — щом пред него се е разкрил един свят на безсмислието? В романа не се изяснява причината за планетарната катастрофа — тя може да е предизвикана от едно неволно „натискане на копчето“, може да е последица от мълниеносно развила се война; може човешкият род, пък и всички животински видове да са унищожени от някаква намеса отвън, от Космоса. Все едно, това остава загадка. Робинзон не се и старае да изясни събитието, то е неподвластно на логиката. Не бихме могли да кажем, че последният обитател на планетата рухва под тежестта на своята самотност, колкото и да го притиска тя. Робинзон се оказва човек, чиято воля за оцеляване, макар и подлагана постоянно на мъчителни кризи, е достатъчно силна, за да организира по-нататъшното си съществуване. Но тя е поддържана от една надежда — да открие и други, оцелели като него същества, своя Петкан може би. Или — както често срещаме във фантастиката — своята адамовска Ева. И това наистина се случва. Финалът е оптимистичен, ако за оптимизъм може въобще да се говори след всичко, което се е случило и се случва в романа. Но предупреждението на автора е ясно, то не е и иносказателно, то е подложено на рационална дискусия: човечеството разполага със сила, която може да му даде много, както го оправдават и чисто белетристичните му качества: спокойното, плавно изложение, пестеливата емоционална мотивировка, възстановяването на характери, когато носителите им вече са престанали да съществуват, търсенията на разума и бягството от сантименталност. На места увлечението към разточителство с научни и научноподобни термини, излишеството от аксиоми снижава свежестта на разказа, но сякаш и с това Богати се стреми да се предпази от попадането в друга крайност — създаването на някаква нова митология на разрухата. Той се предпазва и от виденията на немотивирания оптимизъм. Срещата на Робинзон с космическите пришълци и Петкан навярно е трескаво видение, плод на болезнено изострено въображение — но може би е действителна. Тя поставя на изпитание земния човек преди всичко с въпроса, има ли той право да напусне Земята, макар и при обстоятелства, при които това не би означавало бягство, а нещо естествено и разумно. Робинзон е принуден да извърши най-голямото престъпление — ако наистина го е и извършил, а не само го е сънувал — да убие. Авторът подлага на анализ чрез диалога между Робинзон и подобието му от друг свят нравствени устои на личността от атомната ера. Читателят, разбира се, не очаква хармонични възгледи и особена устойчивост от един „последен обитател“, от същество, попаднало в изключителни обстоятелства. Но Робинзон остава верен на Земята, на принадлежността си, макар да не издържа напълно доводите на чуждата логика. Разумът и инстинктът се преплитат и се насочват един срещу друг. Прибавеният послеслов на автора обяснява историята на ръкописа чрез „общоизвестните“ магнетофонни записи на Селкирк. За нас те са преди всичко възможност още веднъж да се уверим в намеренията на Богати, говорещ за мода на самотността, за човешките безкрайни възможности, изживявани съзнателно-мъдро и съзнателно-нелепо. И особено за това, че човекът е рожба на обществото, без което би загинал лесно, макар в него да има множество ограничения и не по-малко ограниченост. В записите на Робинзон историята ще се възроди — от срещата с онази, която е оставила следите си в пясъка за „последния човек“. Той не ще е последен.

Георги Крумов

При завръщането си космонавтите донесоха снимки от света, заобикалящ нашата планета. Погледнато отгоре, от човека няма и следа. Така че спокойно можем да се самоунищожим — ще бъде все едно. Без нас може би планетата ще бъде още по-хубава, още по-зелена и никой не ще пророни сълза подире ни.

Алберт Сент-Дьорди

Будилникът иззвъня точно в шест и половина. Не съм по-суеверен от другите, но това е добър знак, днес няма да ми се случи нищо лошо. А добро? — това все пак би било прекален оптимизъм. Аз винаги допускам по-лошия вариант, затова мога да бъда само приятно изненадан. Всичко е въпрос на нагласа.

Читать дальше