Станислав Лем - Завръщане от звездите

— Искате ли плав? — разнесе се зад мен любезен глас. Обърнах се, нямаше никого, само кръгла масичка на смешно препънати крачета: движеше се и чашите с газирана течност, наредени върху страничните подноси, трепереха — едната ръка услужливо ми поднасяше питието, а другата вече посягаше към чинийката с отвор встрани, като малка вдлъбната палитра — това беше автомат, видях тлеещата зад централното прозорче жарава на транзисторното му сърце.

Отминах раболепно протягащите се към мен членести лапички, отрупани с лакомства, и бързо излязох от изкуствената пещера, стискайки зъби, сякаш бяха ми нанесли неразбираема обида. Преминах през цялата тераса, между чудноватите масички, през алеята от лампиони, обсипван с лекия прашец на догарящите златни и черни светлини. На брега, осеян със стари, покрити с жълтеникав мъх камъни, най-после ме облъхна истински вятър, чист и хладен. Наблизо имаше свободна масичка. Седнах до нея малко неудобно, с гръб към хората, взирайки се в нощта. Долу се простираше тъмнина — безформена и неочаквана — и едва някъде на хоризонта, много далеч оттук, проблясваха слаби мъждеещи огънчета, някак странно несигурни, сякаш това не беше електричество, а още по-нататък в небето се врязваха мечове от светлина, студени и тънки, може би някакви къщи или колони, бих могъл да ги взема за лъчи на прожектори, ако не се открояваше много ситна мрежица — така би изглеждал висок до небето стъклен цилиндър, осеян с редуващи се вдлъбнати и изпъкнали лещи. Сигурно бяха невероятно високи, около тях минаваха някакви светлинки, пулсиращи така, че избухваше ту слабо оранжево, ту почти бяло сияние. Това беше всичко, така изглеждаше градът: мъчех се да намеря улиците, да ги отгатна, но мрачното и като че ли мъртво пространство стигаше чак до хоризонта, неосветено от нито една искрица.

— Кул? — чух аз някаква дума, произнесена може би не за първи път, но едва сега я отнесох към себе си. Докато успея да се обърна, креслото ме изпревари. Пред мен стоеше момиче, може би двадесетгодишно, облечено в нещо лазурно синьо, плътно прилепнало, раменете и гърдите му се къпеха в тъмносин пух, който ставаше надолу все по-прозрачен. Нейното красиво, гъвкаво тяло приличаше на статуя от жив метал. В ушите си имаше нещо светещо, толкова голямо, че закриваше ушните раковини, малка, неуверено усмихваща се уста, боядисани устни, ноздрите й отвътре също бяха червени — забелязвах, че така се гримират повечето жени. Обхвана с две ръце облегалката на креслото срещу мен с думите:

— Как си, кул? — И седна.

Стори ми се, че е леко пияна.

— Скучно е — продължи след миг. — Нали? Да забием нанякъде, кул, искаш ли?

— Не съм кул… — започнах аз.

Тя се облегна с лакът на масичката и започна да движи ръката си над напълнената до половина чашка, докато краят на златната верижка, увита около пръстите й, се потопи в течността. Едновременно с това момичето се навеждаше все по-ниско. Чувствувах дъха й. Ако беше пияна, не беше от алкохол.

— Как така? — каза тя. — Кул си, разбира се. Трябва да бъдеш. Всеки е кул. Да забием някъде. Искаш ли?

Ако можех да зная какво означава това…

— Добре — казах аз.

Тя стана. Станах и аз и от това ужасно ниско кресло.

— Как го правиш? — запита тя.

— Кое?

Погледна към краката ми.

— Мислех, че стоиш на пръсти…

Мълчаливо се усмихнах. Тя дойде при мен, хвана ме подръка и отново се учуди:

— Какво имаш там?

— Къде, тук ли? Нищо.

— Пееш — каза тя и внимателно ме задърпа напред. Тръгнахме между масичките, а аз се замислих какво може да означава „пееш“ — може би „измисляш“?

Заведе ме при някаква стена в тъмнозлатист цвят, върху която светеше някакъв знак, приличащ малко на ключ сол. Когато застанахме пред нея, стената се разтвори. Усетих полъха на горещ въздух.

Тесен ескалатор се носеше надолу. Стояхме един до друг. Момичето не достигаше дори до рамото ми. Имаше кръгла котешка главица, черни, със синкав оттенък коси и може би твърде остър профил, но беше хубава… Само да не бяха тези алени ноздри… Момичето ме държеше здраво с тъничката си ръка, зелените му нокти се впиваха в дебелия пуловер. Неволно се усмихнах само с крайчеца на устните си при мисълта за това, къде е бил досега този пуловер и колко малко общо е имал с женските пръсти. Преминавайки под кръглия свод, от червено в розово — ние излязохме на улицата. Тоест, стори ми се, че това е улица, но тъмнината над нас от време на време избледняваше, сякаш от секундна светлина. По-нататък се мяркаха продълговати ниски силуети, като че ли автомобили, но вече знаех, че автомобили няма. Сигурно беше нещо друго. Ако бях сам, щях да тръгна по тази широка артерия (в далечината светеха букви: КЪМ ЦЕНТЪРА), но може би това не беше центърът на града. Но сега се оставих да ме водят. Независимо от края на това приключение, вече имах водачка и си помислих — сега вече без всякаква неприязън — за нещастния човек, който в този момент, повече от три часа след моето пристигане, сигурно ме търсеше по всички инфори на тази гара-град.