Джек Лондон - Скитникът между звездите

Дойдоха да ме вземат. Неприветливо и грубо, с юмруци и псувни ме замъкнаха и ме изправиха пред капитан Джейми и директора Атъртън, застанали пред редица от пет-шест купени от щата и заплащани с данъци зверове-надзиратели, които стояха в стаята и чакаха да изпълнят всяко нареждане. Но те не бяха нужни.

— Седни — каза директорът Атъртън и посочи тежко кресло.

Аз, прбит и смазан, лишен от вода за дълго денонощие, премрял от глад, грохнал от боя, добавен към петте дена в карцера и осемдесетте часа в усмирителна риза, притиснат от нещастната човешка съдба, настръхнал пред това, което щеше да ме солети, след като бях видял какво е сполетяло другите — аз, отвъргнато несигурно човешко същество и някогашен професор по агрономия в тихо университетско градче, аз се поколебах дали да приема поканата и да седна.

Директора Атъртън беше едър мъж и много силен човек. Ръцете му се стрелнаха да ме хванат за раменете. Аз бях слмка за неговата сила. Той ме вдигна във въздуха и ме стовари на стола.

— А сега — каза той след като изпъшках и преглътнах болката — Разправи ми цялата работа Стандинг. Изплюй камъчето…до края, ако не ти е жал за себе си.

— Не зная нищо, за това което е станало… — започнах аз.

Повече не успях да кажа. Той изръмжа и с един скок се нахвърли отгоре ми. Отново ме вдигна във въздуха и стовари на стола.

— Без глупости Стандинг — предупреди ме директора — Кажи си всичко от начало до край. Къде е динамитът?

— Не зная нищо за никакъв динамит… — протестирах аз.

Той пак ме вдигна и блъсна на стола.

Минал съм през много изтезания от различен вид, но когато размишлявам за тях в тишината на тези мои сетни дни, сигурен съм, че никое друго страдание не може да се сравни с това мъчение. С помощта на моето тяло този здрав сто загуби всякаква прилика със стол. Донесоха друг и след време и той бе разнебитен. Те донасяха все нови столове и безконечния разпит за динамита продължаваше.

Когато директорът Атъртън се умори, смени го капитан Джейми, а след това надзирателят Монохан зае мястото му в стоварването ми върху стола. И все динамитът та динамитът — „къде е динамита?“ — а нямаше никакъв динамит. Знаете, най-после аз бях готов да дам голяма част от безсмъртната си душа за няколко фунта динамит, за които можех да призная.

Не зная колко стола бяха счупени с моето тяло. Аз припадах безброй пъти и накрая всичко това се превърна в някакъв кошмар. Бях наполовина занесен и наполовина избутан и завлечен обратно в тъмнината. Там, в карцера, когато дойдох в съзнание, заварих доносник. Беше един бледолик дребен наркоман, готов да направи каквото му поискат за малко наркотик. Щом го разбрах, изпълзях до решетката и извиках в коридора:

— При мене има „слушалка“ момчета! Игнейшъс Ървин! Внимавайте като приказвате!

Избухналите клетви биха разклатили самоувереността на човек, по-смел от Игнейшъс Ървин. Беше жалък в ужаса си, а ревналите като зверове от всички страни иземогващи от болка доживотни му разправяха на какви ужасии ще го подложат през идните години.

Да бе имало тайни, присъствието на доносник в карцерите щеше да накара затворниците да мълчат. Но при положение, че всички се бяха заклели да казват истината, те говореха пред Ървин открито. Единствената голяма загадка беше динамитът, за който те знаеха толкова малко, колкото и аз. Те се обръщаха към мен. Умоляваха ме, ако ми е известно нещо за динамита, да си призная и да ги спася от по-нататъшни страдания. А аз можех да им кажа само истината: че не зная нищо за никакъв динамит.

Едно нещо, което доносникът ми каза, преди надзирателите да го отведат, говореше колко сериозен беше този въпрос за динамита. Разбира се, аз предадох на всички новината, която гласеше, че нито едно колело не се било завъртяло в затвора през този ден. Хиляди осъдени, които работеха, останали заключени в килиите си, и имало изгледи никоя от разните фабрики на затвора да не заработи пак, докато не се откриел някакъв динамит, скрит от някого някъде в затвора.

А следствието все продължаваше. Все така затворниците ги измъкваха един по един и домъкваха или донасяха обратно. Разправяха, че директорът Атъртън и капитан Джейми, изтощени от усилията си, се сменявали един друг през два часа. Докато единият спял, другият разпитвал. И спели без да се съблекат, в същата стая, където един след друг били смазвани яките затворници.

И от час на час в тъмните карцери безумните ни мъки се изостряха. О, повярвайте ми като на човек, който знае, че да бъдеш обесен е лесно, в сравнение с начина, по който живи хора могат да бъдат изтезавани до крайност и пак да останат живи. Аз също страдах наравно с тях от болки и жажда; но към моите страдания се добавяше и това, че прз цялото време си давах сметка и за страданията на другите. От две години бях непоправим и моите нерви и мозък се бяха закалили от страданието. Ужасно нещо е да видиш як мъж смазан. Около мен смазваха едновременно четиридесет яки мъже. Непрекъснато се чуваха молби за вода и помещението се превърна в лудница от викове, стонове, бръщолевене и бълнуване на хора, изпаднали в делириум.