Джек Лондон: Скитникът между звездите

Врата след врата издрънчаваше и тяло след тяло се набутваше, захвърляше или вмъкваше в карцерите. И непрекъснато все нови групи надзиратели пристигаха с нови измъчени затворници, като продължаваха да ги бият, и все повече карцери се отваряха за все повече разкървавени човеци, виновни в това, че са копнеели за свобода.

Да, като хвърля поглед назад, човек трябва да бъде голям философ, за да надживее непрекъснатото въздействие на такива жестоки изпитания години и години наред. Аз съм такъв философ. Аз изтърпях осем години изтезания и накрая, като не можаха да се отърват от мен по някакъв друг начин, те призоваха правителствените органи да сложат въже на шиятя ми и да прекъснат дъха ми под тежестта на собственото ми тяло. О, зная как вещи специалисти вещо пресмятат врата на жертвата да се пречупи при провалянето в открилата се под краката й яма. И жертвите, както пътникът, за който споменава Шекспир 2 2 „Хамлет“ — ІІ действ. , никога не се завръщат, за да докажат обратното. Но ние, които сме живели в дранголника, знаем за случаи, които се потулват в подземията на затвора, където вратовете на затворниците не се пречупват.

Смешно нещо е това обесване на човек. Не съм виждал обесване, но очевидци са ми разказвали подробностите за десетина обесвания, тъй че аз зная какво ще стане с мен. С оковани крака и ръце, с възела на въжето отзад на врата, с черната качулка, закрила лицето, ще ме изправят на подвижния капак, ще го дръпнат и аз ще падам, докато инерцията на моята тежест бъде рязко прекъсната от опъването на въжето. Тогава лекарите ще се струпат около мен и ще се сменят един друг, застанали на табуретка, обгърнали ме с ръце, за да не се клатя като махало, притиснали плътно ухо на гърдите ми, ще броят замиращите удари на сърцето. Понякога минават двадесет минути, след като дръпнат капака, докато сърцето спре да бие. О, повярвайте ми, веднъж сложат ли някому въжето, те установяват по най-научен начин, че той е умрял.

Ще отклоня повествованието си, за да задам един два въпроса на обществото. Имам правото както да се отклонявам, така и да задавам въпроси, защото много скоро ще ме изведат и ще сторят това нещо и с мен. Щом вратът на жертвата ще се пречупи от уж майсторски сложения възел и клуп и от уж точно пресметнатото й тегло и дължина на свободното въже, защо тогава оковават ръцете й? Обществото като цяло не може да отговори на този въпрос. Но аз зная защо; знае го и всеки, комуто се е случвало да участва в линчуване, и е виждал жертвата да вдига ръце и да хваща въжето, за да разтегне клупа на врата си, та да може да диша.

Друг въпрос ще задам на самодоволните, живуркащи под стъклен похлупак членове на обществото, чийто души никога не са попадали в пъкала. Защо слагат черната качулка на главата и лицето на жертвата, преди да отворят капака под краката й? Моля ви да не забравяте, че много скоро ще сложат тази качулка на моята глава. Тъй че аз имам правото да питам. Дали те, твоите палачи, о самодоволен гражданино, дали тези твои палачи ги е страх да гледат ужаса по лицето на човека, когото подлагат на този ужас по твоя повеля?

Моля те да не забравяш, че не ти задавам този въпрос в дванадесетото столетие след Христа, нито по времето на Христа, нито в дванадесетото столетие преди Христа. Аз, който ще бъде обесен тази година, хиляда детстотин и тринадесета година след Христа, задавам този въпрос на вас, за които се предполага да сте последователи на Христа, на вас, чийто палачи ще ме изведат и ще скрият лицето ми под черна качулка, защото не смеят да гледат ужасното нещо, което ще извършат с мен, докато съм жив.

А сега да се върна към положението в карцерите. КОгато последният пазач си отиде и външната врата се захлопна, и четиридесетте пребити и обезверени затворници заговориха и запчнаха да задават въпроси. Но почти в същия миг Джак Трюмсела, един великан моряк, осъден на доживотен затвор, изрева като бик, зада бъде чут, и заповяда да млъкнат, за да може да се направи проверка. Карцерите бяха пълни и карцер след карцер, по реда на номерата, извикваха по колко души са там и имената си. Така се разбра, че всеки карцер е пълен с верни затворници и няма никаква възможност да има скрит и подслушващ доносник.

Само в мене, разбира се те се съмняваха, защото аз бях единствения човек, който не бе участвал в заговора. Те ме подложиха на щателен разпит. Можах да им кажа само как сам бил току-що излязал от карцера, къдетосъм лежал с усмирителна риза до сутринта, и доколкото можех да отсъдя, без никаква причина, отново бях хвърлен в карцера само няколко часа след като бях освободен от него. Името ми на непоправим бе в моя полза и след малко те заговориха.