Джек Лондон - Скитникът между звездите

Царевица! Има ли друг, който да познава царевицата? Налице е моята демонстрация в Уистар, с която повиших годишния добив на царевицата във всички околии на Айова с половин милион долара. Това е история. Много селски стопани, които се возят с автомобилите си днес, знаят кой е направил възможен този автомобил. Много сладки девойки и младежи с високи чела, задълбочили се в гимназиални учебници, не са и сънували, че аз съм направил възможно това висше образование с моята обработка на царевицата в Уистар.

А ръководенето на селско стопанство! Аз долавям загубите от излишно движение, без да проучвам филмовия им запис, независимо дали са движения на земеделски работник, или се дължат на разположението на селскостопанските постройки, или планирането на работата на работниците. На тази тема има мой учебник и таблици. Няма и сянка съмнение, че в този миг стотина хиляди селски стопани мръщят чела над отворените му страници, преди да изтръскат последната си лула и легнат да спят. А пък аз стоя толкова по-високо от таблиците си, че ми стига да погледна някого, за да разбера неговите склонности, съгласуваност на движенията и коефициента на излишните движения.

И с това трябва да приключа първа глава на моя разказ. Часът е девет, а в отделението на убийците това означава гасене на лампите. Дори вече чувам лекия шум от гумените обувки на надзирателя, който идва да ме смъмри, че газената ми лампа още гори. Като че ли един обикновен жив човек може да мъмри обречения на смърт.

Аз съм Даръл Стандинг. Много скоро ще ме изведат и обесят. Междувременно казвам каквото мие на сърцето и пиша на тези страници за други времена и места.

След присъдата ме затвориха до края на „естествения ми живот“ в затвора Сан Куентин. Аз се оказах непоправим. Непоправимият е ужасно човешко създание — поне това се подразбира под „непоправим“ според затворническата психология. Станах непоправим понеже ненавиждам излишните движения. Затворът, както всички затвори, беше оскърбителен, скандален пример на излишните движения. Сложиха ме в ютената тъкачница. Престъпното пропиляване на времето ме дразнеше. Защо пък да не ме дразни? Отстраняване на излишните движения беше моя специалност. Преди откриването на парата или изобретяването на движени с пара тъкачни станове, преди три хиляди години, аз съм гниел в затвор в древния Вавилон; и повярвайте ми, че в онези отдавнашни дни, ние, затворниците, сме тъкали на ръчните станове по-бързо и по-добре от затворниците в работилниците с парни станове на Сан Куентин.

Престъпното пилеене на време беше отвратително. Аз се разбунтувах. Опитах се да покажа на надзирателите двадесетина по-рационални начина. Те донесоха за мен на началството. Бях наказана с карцер и с лишаване от светлина и храна. Излязох от там и се помъчих да работя в непроизводителната неразбория на тъкачниците. И се разбунтувах. Наказаха ме с карцер плюс усмирителна риза. Бях разпънат, стегнат и скришом набит от тъпоумния надзирател, целият ум на който стигаше да им покаже, че не съм като тях и не толкова тъп.

Две години търпях това глупешко преследване. Ужасно е човек да лежи бързан и да го гризат плъхове. Тъпоумните зверове-надзиратели бяха плъхове и те гризяха ума ми, гризяха всичките чувствителни нерви на месата ми, на съзнанието ми. А аз, който в миналото си съм бил най-доблестен боец, в сегашното съществувание изобщо не бях боец. Бях земеделец, агроном, вързан за бюрото си професор, лабораторен роб, интересуващ се само от почвата и повишаване производителността на почвата.

Бях воювал на Филипините, защото традицията на семейство Стандинг бе да воюва. Нямах влечение към воюването. Беше твърде нелепо да вкарваш разкъсващи чужди тела в снагите на дребничките черни мъже. Беше достойно за смях да видиш науката да проституира с цялата мощ на своите постижения и ума на своите изобретатели, за да вкарва насилствено чужди тела в плътта на черните хорица.

Както казах, верен на семейната традиция, аз отидох на война и се уверих, че нямам влечение към войната. Същото откриха и моите началници, защото те ме назначиха за писар на интенданта, и като писар на писалище, аз изкарах испано-американската воина.

Тъй че не защото бях боец, а защото бях мислител, мен ме вбесяваше пилеенето на времето в тъкачниците и надзирателите ме преследваха, докато станах „непоправим“. Мозъкът ми работеше и мен ме наказваха за това, че той работи. Така и казах на директора Атъртън, когато нетърпимостта ми бе станала толкова прословута, че бе заповядал да ме заведат в частния му кабинет, за да ми говори.