Тери Пратчет - Стражите! Стражите!

Я да видим… тъй, беше си тръгнал след погребението и се беше напил. Не, не напил, някаква друга дума беше, свършваше на „оил“. Напоил, това беше. Защото целият свят, изкривен и обърнат наопаки, като огънато огледало, идваше отново на фокус, само ако го погледнеше човек през дъното на бутилката.

Сега нещо друго, какво беше то?

О, да. Нощ. Време за дежурство. Не и за Гаскин, обаче. Трябва да наеме нови момчета. Така или иначе, идваше ново попълнение, не беше ли така? Някакъв селяндур от майната си. С писмо. Някакъв майчин син от село…

Ваймс се предаде и се строполи долу. Канавката продължи да клокочи.

А над него светлите букви пращяха и трепкаха в дъжда.

Не само чистият планински въздух бе допринесъл за огромната физика на Керът. Това, че отрасна в златна мина, ръководена от джуджета, и работеше по дванайсет часа на ден, като избутваше колички на повърхността, трябва да беше помогнало.

Вървеше изгърбен. Това пък се дължеше на израстването в златна мина, ръководена от джуджета, които мислят, че пет стъпки е добра височина за таван.

Той отдавна знаеше, че е различен. С повече цицини например. Един ден баща му се приближи до него, или, по-скоро, приближи се до хълбока му, и разказа, че той всъщност не е, както винаги си беше мислил, джудже.

Ужасно е да си почти шестнайсетгодишен и да се окажеш сбъркан вид.

— Не искахме да ти го казваме по-рано, синко — рече баща му. — Мислехме си, че ще го надраснеш.

— Какво да надрасна? — бе попитал Керът.

— Растенето. Но сега майка ти мисли, тъй де, и двамата си мислим, че е време да се върнеш сред себеподобните си. Искам да кажа, не е честно да те държим сбутан тука без компания от твоя ръст. — Баща му заусуква един хлабав нит по каската си, сигурен белег, че се е притеснил. — Ъ-ъ-добави той.

— Но вие сте моите подобни! — отчаяно рече Керът.

— От една страна, да — отвърна баща му. — Но от друга страна, която е доста по-точна и правилна, не. Всичко опира до оная работа с генетиката, нали разбираш. Така че сигурно ще е много хубава идея да поизлезеш малко навън и да видиш нещо от света.

— Какво, завинаги ли?

— О, не! Не. Разбира се, че не. Можеш да се връщаш и да ни навестяваш винаги, когато пожелаеш. Но, така де, момък на твоята възраст, закотвен тука… Не е редно. Разбираш ме. Това искам да кажа. Не си вече дете. Да трябва да се влачиш по колене почти през цялото време и пр. Не е редно.

— И кои са ми подобните тогава? — попита Керът озадачено.

Старото джудже си пое дълбоко дъх.

— Ти си човек — рече то.

— Какво, като г-н Варнеши ли? — Г-н Варнеши докарваше една волска каруца горе в планината веднъж седмично, за да търгува разни неща за злато. — Аз съм от Големите хора?

— Висок си шест стъпки и половина, момчето ми. А той — само пет. — Джуджето отново заусуква хлабавия нит. — Разбираш как стоят нещата.

— Да, но… но може би аз просто съм малко висок за ръста си — отчаяно рече Керът. — В края на краищата, може да има ниски човеци, защо пък да няма и високи джуджета?

Баща му го потупа дружески по задната част на коленете.

— Трябва да приемеш фактите, момче. Ще се чувстваш далеч по-добре горе на земята. В кръвта ти е. Пък и покривът не е толкова нисък там. — Не можеш да продължиш да се удряш в небето там навън, помисли си той.

— Чакай малко — започна Керът, а честното му чело се сбръчка от усилието да пресметне. — Ти си джудже, нали така? И мама е джудже. Значи и аз трябва да съм джудже. Житейска истина.

Джуджето въздъхна. Беше се надявал да стигне и дотук, но може би след няколко месеца, един вид да му го разкрие тактично, но вече не беше останало време.

— Седни, момче. — Керът седна. — Работата е в това — започна той нещастно, когато голямото, честно лице на момчето беше вече малко по-близо до неговото, — че ние те открихме един ден в гората. Щъпуркаше насам-натам близо до един от капаните… хм. — Хлабавият нит изскърца. Царят продължи по-нататък. — Работата е там, как да ти кажа… там имаше каруци. В пламъци, както можем да се изразим. И мъртви хора. Хм, да. Изключително мъртви хора. Поради разбойниците. Лоша зима беше онази, всякакви бяха наизлезли из планината… Така че ние те прибрахме, разбира се, а после, ами, то беше дълга зима, както вече ти казах, а майка ти се привърза към теб, и, ами, така и не се наканихме да помолим Варнеши да направи проучвания. Това е накратко цялата история.

Керът прие това сравнително спокойно, главно поради факта, че не разбра почти нищо. Освен това, доколкото той имаше някаква представа, да те намерят да щъпукаш в гората, беше нормалният начин, по който се раждаха децата. Едно джудже не се счита за достатъчно възрастно, за да му 4 4 Това местоимение се използва от джуджетата за обозначаване и на двата пола. Всички джуджета имат бради и са облечени в поне дванайсет ката дрехи. Полът е малко или много въпрос на избор. бъдат обяснени техническите процеси, докато не стигне до пубертета, т.е. около 55 години.