Фредерик Пол - Гейтуей IV

— И те също ще са илюзия!

— В известен смисъл, да. Но спомни си теста на Тюринг. Извинявай за нахалството, но случвало ли ви се е с доктор Лавровна да правите любов?

— Много добре знаеш! Нали току-що правихме!

— А струва ли ти се, че удоволствието е по-малко, защото участвате в една илюзия?

— Напротив, удоволствието е върховно. Дали пък това не ме притеснява? Само че Еси не може да забременее.

— Не можела. А ти това ли искаш?

Замислих се, преди да отговоря.

— Не точно това. Но понякога съм съжалявал за липсата на подобна възможност.

— Само че, Робин, знаеш добре, че не е невъзможно. Няма да представлява особена трудност да се напише съответната програма. Едно дете, едно „ваше“ дете — добави той, — окомплектовано с вашите наследствени белези, като се добави, разбира се, известен процент на случайност при смесването на генетичната информация, може да промени много в живота ти.

— И когато стане на нашата възраст, ще си бъдем връстници!

— Сега пък опряхме до проблема за израстването и остаряването. Може би това искаш? Защото веднага ще ти кажа, че ти ще остарееш, Робин. И не защото някой ще го програмира в теб, а защото така трябва. Ще има транскрипционни грешки. Ще се променяш и дори ще започнеш да се израждаш. О, не се безпокой, защото разполагаме с достатъчно резервни копия, така че няма да допуснем да се получи натрупване на грешките, не и в голяма степен. Но в края на краищата, след един относително близък до безкрайността период, това ще стане, Робин. И онзи Робинет Бродхед ще се отличава съществено от настоящия.

— Ами, чудесно! — възкликнах аз. — Значи не мога да умра, но затова пък ще остарея и затъпея!

— Искаш ли да умреш?

— Аз… не… зная!

— Така си и мислех.

Сведох глава и захлупих лицето си с длани. Доплака ми се, имах чувството, че всички кладенци в мен — където съм трупал страховете, тревогите и безпокойствата си — са на път да бликнат и да ме залеят. Защо въобще трябваше да започвам този глупав разговор?

— Така си и мислех — повтори нечий глас, но не беше гласът на Алберт Айнщайн. Беше по-нисък и басов и още преди да вдигна глава, знаех Кому принадлежи.

— О, Боже — прошепнах аз.

— Позна — усмихна ми се Господ Бог.

Едва ли можете да си представите обстановката, ако никога не сте заставали пред Трона на Страшния съд.

Аз не бих могъл. Имах някакви смътни представи за мрачно величие, но величието около мен бе далеч по-величествено, отколкото си го бях представял. Как да го нарека — невъобразимо? Великолепно? Потискащо?

Не беше нито едно от изброените. Или всичките взети заедно, плюс много други.

Тронът бе от злато. Не някакво захабено, потъмняло злато, а блестящо, ослепително, каквото трябва да е било в първия миг на появата си. Креслото, на което седях, бе от резбована слонова кост, самият аз носех снежнобяла роба и гледах право в очите Всевиждащия и Всемогъщия.

Не изпитвах никакъв страх. Изправих се и се протегнах.

— Хубава илюзия — подхвърлих аз. — Кажи ми, Боже, кой си Ти? Йехова? Аллах? Тор? Чий Бог си?

— Твоят, Робин — прокънтя величественият отговор. Усмихнах Му се.

— Но аз си нямам бог. Винаги съм бил атеист. Идеята да имаш свой, личен бог, ми се струва някак детинска, както вероятно би потвърдил и моят — а сигурно и Твой — приятел, Алберт Айнщайн.

— Това няма значение, Робин. И атеистите имат свои богове. Ето виж, готов съм да отсъждам. Разполагам с всички необходими принадлежности. Аз съм Създателят и Творецът, Не съм просто добър. Аз съм еталонът за измерване на добротата.

— И ще ме съдиш, така ли?

— Нали за това са боговете?

Не зная защо, но тук започнах да се чувствам напрегнат.

— Добре де, сега какво трябва да правя? Да си призная греховете? Да прегледаме заедно целия ми живот?

— Няма нужда, Робин. Вече си го правил неведнъж през последните сто години. Не е необходимо да го повтаряме.

— Но ако не искам да бъда съден?

— Това също няма значение. Защото пак ще го направя. Слушай присъдата Ми. — Той се наведе напред и ме прониза с тъжните Си, величествени, любящи очи. Не можах да му устоя и заех смирена поза.

— Робинет Бродхед, ти си упорит, склонен към самообвинения, самовлюбен, суетен, неспособен да се концентрира и нерядко глуповат, за което съм много доволен от теб. Не искам да си различен от това, което описах. Нищо чудно да се провалиш срещу Враговете, защото често го правиш. Но Аз зная, че ще сториш онова, което правиш винаги.

— И… кое е то?