Джон Уиндъм - Денят на трифидите

Когато в сряда сутринта цари характерната за неделя тишина, трябва да знаеш, че някъде нещо не е в ред.

Почувствувах това още щом се събудих. И все пак, като се поразмислих, започнах да се съмнявам. В края на краищата имаше голяма вероятност сгрешилият да съм аз, а не останалата част от човечеството, въпреки че това ми се струваше невъзможно. Продължих да чакам, измъчван от съмнения. И скоро получих първото обективно доказателство — далечен часовник удари, както ми се стори, осем. Слушах напрегнато и недоверчиво. Скоро силно и решително заби друг часовник и без съмнение отброи осем. Сега вече бях сигурен, че нещо се е случило.

Причината, поради която пропуснах да видя края на света — е, поне края на света, който познавах от трийсет години, — беше чиста случайност: в същност както е с всеки оцелял, ако се позамисли човек. Светът е така устроен, че една част от хората са винаги в болница и по закона на вероятностите преди около седмица и аз станах един от тях. Съвсем същото би могло да ми се случи и преди две седмици — само че тогава нямаше да съм жив, за да пиша тези редове. Но случаят не само беше решил да попадна в болницата точно по това време, ами на всичко отгоре очите ми, а в същност и цялата ми глава бяха омотани в превръзки — нещо, за което трябва да съм благодарен на онзи, който се занимава с вероятностите.

По това време обаче аз все още бях само раздразнен и се чудех какво по дяволите става наоколо. Бях лежал тук достатъчно дълго, за да знам, че след старшата сестра часовникът е най-важното нещо в една болница — без часовник тя просто не можеше да съществува. Всяка секунда той отбелязваше по нещо — кога се раждаха или умираха, кога трябваше да се пият лекарства, времето за храна, за запалване на осветлението, за разговори, работа, спане, почивка, посещения, обличане, миене — и между другото, по негова повеля трябваше да започнат да ме мият и да се занимават с тоалета ми точно в седем часа и три минути. Това беше една от главните причини, поради които предпочитах самостоятелна стая. В общите стаи тези неприятни процедури започваха цял час по-рано. Но днес точни и не дотам точни часовници продължаваха да удрят осем от всички посоки — а при мен все още никой не идваше.

Колкото и да ненавиждах процеса на изтриване с гъба, а беше съвсем безсмислено да им обяснявам, че е много по-просто само да ме заведат до банята, фактът, че в момента той закъсняваше, силно ме разстрои. Освен това той предвещаваше закуска, а аз бях гладен. Може би, ако подобно положение възникнеше някой друг път, пак бих се огорчил, но тази сряда, осми май, беше ден от изключително значение за мен. Изгарях от нетърпение обичайната суетня да свърши по-бързо, защото днес щяха да ми свалят превръзките.

Не без усилие напипах копчето на звънеца и го натисках цели пет секунди, просто за да им дам да разберат, че мисля за тях.

Макар че чаках напълно заслуженото за подобно поведение възмездие, продължавах с надежда да се ослушвам.

И сега осъзнах, че тишината отвън е много по-странна, отколкото ми се стори в началото. Липсата на всякакъв звук правеше деня по-тих и от самата неделя — и аз трябваше отново и отново да уверявам себе си, че днес е сряда, независимо какво се беше случило.

И до ден днешен за мен си остана загадка защо основателите на болницата „Свети Мерин“ бяха решили да построят това лечебно заведение точно на пресечката на две главни улици и по този начин да подложат пациентите си на постоянен тормоз. Вярно е, че малкото щастливци, чиито заболявания не се усложняваха от постоянния рев и вой на уличното движение, имаха това преимущество, че даже и на легло не прекъсваха връзката си с потока на живота, така да се каже. Обикновено автобусите, които се движеха в западна посока, прелитаха с грохот по улицата, стараейки се да хванат зеления светофар, но по-често писъкът на спирачки и залпът от изгорели газове показваха, че не са успели. И веднага освободеният поток коли с гръм и вой се юрваше нагоре по улицата. От време на време се получаваха и паузи: чуваше се силен стържещ удар и цялото движение спираше — нещо много мъчително за човек в моето положение, защото трябваше да съдя за нанесените щети единствено по количеството ругатни, които следваха. Уверено мога да кажа, че нито един пациент на болницата „Свети Мерин“ не е имал възможност, денем или нощем, да остане с впечатлението, че животът е спрял просто защото той временно е излязъл от строя.