Джон Уиндъм: Денят на трифидите

Но тази сутрин положението беше съвсем различно. Необяснимо и затова тревожно различно. Не се чуваше нито грохот на колела, нито рев на автобуси. Всъщност не минаваха никакви коли. Не скърцаха спирачки, не свиреха клаксони, не се чуваше даже и чаткането от копитата на малкото останали коне, които минаваха от време на време. Нямаше ги и забързаните стъпки на хората, които по това време трябваше да отиват на работа.

Продължавах да се ослушвам. Тишината ми изглеждаше все по-странна и все повече не ми харесваше. За около десет минути напрегнато вслушване пет пъти чух несигурно тътрене на крака, три пъти — далечни нечленоразделни викове и веднъж — истеричен женски писък. Не гукаха гълъби, не чирикаха врабчета. Нищо освен виещия в жиците вятър…

Стори ми се, че ме обгръща пустота. Същото усещане съм изпитвал като дете, когато си втълпявах, че в тъмните ъгли на стаята се спотайват призраци; тогава не смеех да отпусна крака си от леглото, за да не би нещо да ме сграбчи за глезена; не смеех даже да запаля лампата, защото си мислех, че ако мръдна, някой ще скочи отгоре ми. И сега отново трябваше да се боря с този страх, по същия начин, по който се борех с него като дете в тъмната стая. И съвсем не ми беше по-лесно. Поразително е как в това отношение хората си остават винаги деца. Тези първични страхове настъпваха от всички страни и само чакаха удобен момент да ме победят напълно, и почти успяха — просто защото очите ми бяха превързани и уличното движение спряло…

Посъвзех се малко и се опитах да разсъждавам логично. Защо обикновено спира движението? Най-често понеже затварят пътя поради ремонт. Всичко е толкова просто. Всеки момент можеха да забучат пневматичните бургии и да внесат разнообразие в слуховите мъчения на многострадалните пациенти. Но лошото на логичните разсъждения е, че те никога не спират до средата. И сега аз продължавах да мисля, че не се чува даже и най-далечен тътен от уличното движение, изсвирване на влак или сирена на шлеп. Съвсем нищо — докато часовниците започнаха да удрят осем и петнайсет.

Изкушението да надзърна, да хвърля само един поглед, просто за да разбера какво по дяволите става наоколо, беше огромно. Но аз го подтиснах. В моя случай въпросът не беше само в повдигането на една превръзка, а трябваше да размотавам множество бинтове и марли. Но, което беше по-важно, достраша ме. Повече от седмица пълна слепота и аз вече знаех, че не биваше да си правя шеги със зрението. Истина е, че днес щяха да ми свалят превръзките, но това щеше да стане при специално затъмнение и само ако състоянието на очите ми е задоволително, щяха да ми разрешат да остана без бинтове. Аз все още не знаех дали с очите ми всичко е наред. Можеше да се окаже, че зрението ми е завинаги повредено. Или че съм съвсем ослепял. Все още нищо не знаех…

Изругах и отново натиснах звънеца. От това като че ли ми поолекна.

Но, изглежда, никой не се интересуваше от звънци. Вече бях почти толкова раздразнен, колкото и разтревожен. При всички случаи обидно е да си зависим от някого, но къде по-лошо е да няма от кого да зависиш. Търпението ми се изчерпваше. Реших, че нещо трябва да се направи.

Ако започна да крещя по коридора и въобще да вдигам врява, някой непременно ще се покаже, макар и само за да ме наругае. Отметнах завивките и станах от леглото. Никога не бях виждал стаята, в която лежах, и въпреки че по звука имах доста добра представа къде горе-долу беше вратата, намирането й съвсем не беше толкова просто. По пътя си срещнах няколко загадъчни и ненужни препятствия, но ги преодолях с цената на един премазан палец на крака и леко одраскване. Подадох глава в коридора.

— Хей! — развиках се аз. — Искам си закуската. В четиридесет и осма стая.

Известно време цареше пълна тишина. После се чу рев от много гърла, които викаха едновременно. Стори ми се, че викат стотици хора, но не можех да разбера нито дума. Като че ли бях пуснал запис от шум на тълпа — и то разярена тълпа. Кошмарна мисъл ми мина през ума. Дали докато съм спал, някой не ме е преместил от болницата „Свети Мерин“ в лудницата. Тези гласове просто не ми изглеждаха нормални. Бързо затръшнах вратата, която ме отделяше от това стълпотворение, и пипнешком се върнах в леглото си. В този момент креватът ми се стори единственото безопасно и спокойно място в това загадъчно обкръжение. И като потвърждение на мислите ми тъкмо когато се завивах, отвън долетя нов звук. От улицата се разнесе вопъл, див и отчаян, от който кръвта застина в жилите ми. Той се повтори три пъти, но на мен ми се струваше, че продължава да кънти из въздуха дълго след като беше спрял.