Отпуснахме ръце и се спогледахме.
— Щом е дошъл веднъж, ще дойде пак — каза Джозела твърдо, но не много убедено.
И все пак видът на машината промени самочувствието ни поне за деня. Тя за миг разруши примирението пред съдбата, с което така старателно се мъчехме да свикнем. Непрекъснато си бяхме повтаряли, че несъмнено има и други групи, но те надали са в по-добре положение от нашето, а най-вероятно да са и в по-лошо. Но щом се появи хеликоптер, който можеше да се рее из въздуха като картина и звук от миналото, той вече не възбуждаше само спомени; това означаваше, че някъде имаше хора, които се справяха по-добре от нас. А дали не изпитахме и малко завист? И отново усетихме, че колкото и да бяхме щастливи, по природа ние все пак си оставахме стадни същества.
Безпокойството, което машината внесе в душите ни, развали настроението ни и промени насоката на мислите ни. Без нито дума повече започнахме да събираме багажа си, натоварихме го на всъдехода и се отправихме към къщи.
Бяхме изминали около половината път до Шърнинг, когато Джозела забеляза дима. От пръв поглед можеше да се вземе и за облак, но когато наближихме върха на хълма, забелязахме и сивия стълб пушек, който се извиваше под разпръсналия се горен слой. Тя го посочи и ме погледна безмълвно. Единствените огньове, които бяхме виждали от години, бяха няколко естествено избухнали пожара в късно лято. И двамата веднага разбрахме, че пушекът пред нас излиза някъде от околностите на Шърнинг.
Подкарах всъдехода с много по-голяма скорост, отколкото обикновено се движех по развалените пътища. Подмяташе ни във всички посоки, а ни се струваше, че пълзим. Джозела през цялото време мълчеше, здраво стиснала устни, без да сваля поглед от пушека. Знаех, че се мъчеше да открие някои признаци, които да й подскажат, че огънят е по-близо или по-надалеч, навсякъде другаде, само не и в Шърнинг. Но колкото повече се приближавахме, толкова по-малко място за съмнение оставаше. Прелетяхме последните метри така стремително, че изобщо не забелязвахме жилата, които шибаха колата от всички страни. После завихме и видяхме, че гореше не самата къща, а купчината дърва, отрупана наблизо.
При звука на клаксона Сюзън изтича навън да дръпне въжето, което отваряше портата от безопасно разстояние. Извика нещо, но гласът й се удави в шума на двигателя. Със свободната си ръка сочеше, но не към огъня, а към къщата. Като влязохме по-навътре в двора, видяхме какво е. Умело приземен в средата на нашата полянка, стоеше хеликоптерът.
Още не бяхме слезли от всъдехода и от къщата излезе мъж, облечен с кожено яке и брич. Беше висок, рус и загорял от слънцето Още веднага почувствувах, че съм го виждал и преди. Докато бързахме към него, той ни махаше и радостно се усмихваше.
— Мистър Бил Мейсън, ако не се лъжа. Казвам се Симпсън. Айвън Симпсън.
— Спомням си — каза Джозела. — Вие докарахте хеликоптер онази вечер в Университета.
— Точно така. Радвам се, че си спомняте. Но за да докажа, че не само вие имате добра памет, вие сте Джозела Плейтън, автор на…
— Грешите — твърдо го прекъсна тя. — Аз съм Джозела Мейсън, автор на „Дейвид Мейсън“.
— А, да, току-що видях оригиналното издание и трябва да кажа, че майсторската му изработка ви прави чест.
— Спрете за минутка — прекъснах ги аз. — Този огън?
— Не е опасен. Вятърът го издухва настрани от къщата. Но се страхувам, че голяма част от запасите ви с дърва са изгорели.
— Какво се е случило?
— Това е работа на Сюзън, която не можела да допусне да не ви забележа. Като чула шума от двигателя, грабнала огнехвъргачката и изхвръкнала навън да даде някакъв сигнал, колкото се може по-бързо. Купчината с дърва била най-близо — но пък никой не можеше да не забележи такъв сигнал.
Влязохме вътре, където ни очакваха и останалите.
— Между другото — обърна се Симпсън към мен — Майкъл ми каза на всяка цена първо да ви предам извиненията му.
— На мен? — учудих се аз.
— Вие бяхте единственият човек, който смяташе, че трифидите са опасни, а той не ви повярва.
— Но… да не би да искате да кажете, че сте знаели, че съм тук?
— Преди няколко дни открихме приблизителното ви местонахождение. От един човек, който всички имаме причини да помним: някой си Коукър.
— Ха, значи и Коукър се появи. След тази морга, която видях в Тиншам, мислех, че епидемията е покосила и него.
По-късно, след вечеря, извадихме най-хубавия си коняк и Айвън ни разказа следното:
Читать дальше