Клифърд Саймък: Градът

Гремп, вече подготвил се отново да седне, се изправи и внимателно се вслуша в шума.

Звуците се разнесоха по-отчетливо. Пърпоренето идваше от калпав двигател. Дрънченето бе предизвикано от недобре закрепени метални части.

— Автомобил! — радостно излая Гремп. — Автомобил, дявол да го вземе!

Понечи да измине разстоянието до портала в галоп, но навреме си спомни, че е немощен и движението му премина в бърз тръс.

„Това е само смахнатият Оле Джонсън“, рече си. „Единственият, който още има кола. Инат е, затова я държи“. Наистина бе Оле.

Гремп стигна до портала тъкмо навреме, за да види как разнебитеният и ръждясал стар автомобил се задава към него откъм ъгъла, подскачайки по изоставената улица. От прегрелия радиатор със съсък излизаше пара, а тръбата на ауспуха, останала без заглушител още преди пет години, бълваше облаци синкав дим.

Оле, стиснал здраво кормилото, примигваше от напрежение, докато се опитваше да заобиколи най-опасните места. Задачата не бе лесна, тъй като улиците бяха обрасли с всякакви треви и бурени и не можеше да се съзре какво има под тях.

Гремп размаха дружески бастуна.

— Здрасти, Оле! — извика той.

Оле спря, опъвайки ръчната спирачка. Колата въздъхна, потрепери, покашля и накрая замря с ужасяващо стенание.

— Какво си сложил в резервоара? — попита Гремп.

— От всичко по малко — отвърна Оле. — Керосин, малко старо масло за трактори, което открих в един варел и спирт за разтриване.

Гремп огледа умиращата машина с нескрито възхищение.

— В доброто старо време и аз имах такава — рече той. — По сто мили в час вдигах с нея.

— Тази още си я бива, стига да можеш да й намериш гориво и части — каза Оле. — Преди три-четири години все още намирах бензин, ама отдавна вече не съм виждал никакъв бензин. Сигурно са престанали да го произвеждат. За какво ти е бензин, когато си имаме атомна енергия, все това ми казват.

— Така е — потвърди Гремп. — Сигурно са прави, ама атомната енергия на нищо не мирише. Язък, нищо не мирише така хубаво, както бензинът. С тия хеликоптери и какви ли не други измишльотини вече няма романтика в пътуването.

Хвърли поглед към буретата и кошниците, отрупани на задната седалка.

— Това зеленчуци ли са? — попита той.

— Ъхъ — потвърди Оле. — Млечна царевица, малко ранни картофи и няколко кошници с домати. Реших да видя дали няма да се намери някой да ги купи.

Гремп поклати глава недоверчиво.

— Никой няма да ги купи. Оле. Днес народът яде само боклуците, отгледани с хидропоника 1 1 Отглеждане на култури без почва, във вода с разтворени минерални соли. — Б.пр. . Уж било по-здравословно и по-вкусно.

— Аз пукната пара не давам за всички тези боклуци, дето ги отглеждат в резервоари — заяви войнствено Оле. — Не мога да им търпя вкуса. И на моята Марта викам, че ако нещо не е расло в земята, нищо не чини.

След това присегна към ключа за запалване.

— Не знам дали въобще си струва труда да мъкна тези неща в града, като гледам как днес поддържат пътищата — продължи. — Или по-точно, как не ги поддържат. Преди двайсет години щатската автострада си беше хубав бетонов път и всяка година я кърпеха. Днес все едно, че я няма. Бетонът навсякъде се е напукал, а някъде дъждът е отнесъл покритието. Навсякъде са поникнали трънаци. Тази заран трябваше да спра колата и да срежа едно дърво, паднало насред пътя.

— Лоша работа — съгласи се Гремп.

Колата отново оживя. Чу се избухване, последвано от задавени кашляния. Изпод нея отново излезе облак от гъст син дим. Тръгна и се понесе с дрънчене по улицата.

Гремп се върна при стола и установи, че от него се стича вода. Автоматичната косачка, вече приключила с косенето, бе измъкнала маркуча си и поливаше ливадата.

Като ругаеше ожесточено, Гремп отиде в задния двор и се настани на пейката до вратата. Това място не му харесваше, но нямаше къде другаде да се скрие от механизирания изрод, шетащ пред къщата.

Не му харесваше, защото гледката, която се разкриваше от тази пейка, бе леко потискаща. Виждаха се само улици с празни изоставени къщи с неподдържани дворове, обрасли с дива растителност.

Все пак мястото притежаваше едно достойнство. Седнал на пейката, можеше да се преструва, че е леко глух и не чува шумната музика, бълвана от радиото.

Откъм предния двор се чу глас:

— Хей, Бил! Бил, къде си?

Гремп се отмести в посока към гласа.

— Тук съм, Марк. В задния двор. Крия се от тази проклета косачка.

Марк Бейли, куцукайки, се появи откъм ъгъла на къщата. Цигарата в устата му заплашваше да запали рошавите му мустаци.